Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
В полето имаше примитивно очертание на изправена човешка фигура, представена само с няколко дебели черни щрихи. Вместо глава фигурата имаше птичи клюн, а в средата на тялото една дълга черта представяше огромен фалос.
— Да! Виждал съм! Не абсолютно същото, но много подобно. Някаква мистична фигура. С пишката включително. Направо невероятно.
Прелисти на друга страница и посочи полетата, пищно украсени с ярки цветове — плътно зелено, тъмнокафяво и огненочервено.
— Виж всички тези рисунки! Растения. — Разгърна друга страница. — А това са някакви лози. — И още една страница. — Билки. Това е като учебник по естествознание! — Накрая Люк отгърна на една от последните страници. — А това… Бога ми, Юг, това тук е карта!
По полетата на страницата имаше синя линия, която се виеше като змия през зелени, кафяви и сиви зони, явно представящи някаква топография. Навсякъде имаше малки символи — жълтокафява кула, лъкатушеща синя линия (със сигурност река), групичка постройки със сиви покриви, дърво с шантаво разперени клони, две вълнообразни линии на сив фон, а до тях — мъничък черен Х без никакво означение.
— И на мен ми заприлича на карта — съгласи се Юг.
Люк допи бърбъна си, но спря приятеля си, когато той се опита да му напълни отново чашата.
— Е, няма да е зле да ми кажеш какво пише в нея. Бива те с латинския. Аз така и не стигнах по-далеч от veni, vidi, vici.
Юг се усмихна, сипа си още едно питие и поде театрално:
— Ами, надписът на фронтисписа гласи: „Аз, Бартомио, брат от манастира Руак, съм на двеста и двайсет години, а това е историята на моя живот.“
Люк сбърчи озадачено нос.
— Продължавай…
— А първият ред на първата страница гласи: „Във вечна памет на най-великия мъж, когото съм познавал някога, свети Бернар от Клерво.“
Люк прокара пръст по ореола на светеца върху корицата.
— Този тип ли?
— Вероятно.
— Някаква връзка с породата санбернар?
— Всъщност да, те наистина са кръстени на него, но се оказва, че той е малко по-прочут от тях.
— Е, разказвай останалото.
— Не мога.
Люк вече започваше да губи търпение.
— Защо?
Юг пък се наслаждаваше на момента.
— Не мога да прочета написаното.
На Люк му дойде до гуша.
— Виж, изплюй камъчето и спри да се правиш на интересен. Защо не можеш да го прочетеш?
— Защото всичко останало е шифровано!
5.
За Люк отиването в Перигор беше като връщане у дома. Районът беше зелен, плодороден и сякаш винаги го посрещаше като майчина прегръдка. От най-ранното си детство в семейната вила край Сен Олие, където прекарваше летата по брега на минаващата покрай селото река Дрон, Люк беше най-щастлив, когато се намираше в тази провинция.
Хълмистият терен, дълбоките речни клисури, варовиковите скали, залетите от слънчеви лъчи тераси зад покритите с лозя склонове и зелените дъбове, които растяха в изобилие в песъчливата почва, старите селца и градчета покрай виещите се второстепенни пътища — всичко това събуждаше нещо в душата му и непрекъснато го караше да се връща отново тук. Но нищо не бе така важно като призраците от далечното минало на Перигор, далечни души, които идваха при него като сън наяве, смътни фигури, стрелкащи се през горите, винаги мъчително близки и в същото време недостижими.
Детските му фантазии за първобитните хора, бродещи из тези земи, подхранвани от походите до тъмните пещери с рисунки по стените и романа на Жан Оел „Кланът на пещерната мечка“, който бе буквално погълнат на един дъх от любознателното единайсетгодишно момче, го насочиха към науката и в крайна сметка го доведоха до Париж и Харвард, а сега и във факултета в Бордо.
Люк бе посрещнал Юг на централната гара „Сен Жан“ в Бордо, откъдето продължиха на запад с очукания му лендровър. За Люк маршрутът бе толкова познат, че можеше едва ли не да кара със затворени очи. Джипът, кръстен на времето „Костотрошача“ от един английски студент майтапчия, вече беше навъртял неколкостотин хиляди километра. По време на разкопки денем превозваше студенти и оборудване до обекта с безжалостно раздрънканите амортисьори, а вечер караше натъпкани с бира и хормони млади учени до и от местните кафенета.
Пристигнаха в манастира преди пладне и седнаха с абат Мено в работния кабинет на жилището му — прашно, пълно с книги помещение, което приличаше по-скоро на кабинет на професор, отколкото на духовник. Юг ги представи и набързо се извини за неофициалното им облекло. Беше си човек на модата и бе малко раздразнен, че се налага да се явява на среща в туристически дрехи.