Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Под тях група с каяци гребеше надолу по течението. Ято черни кани се рееха високо в светлосиньото небе от другата страна на реката. Слънцето започваше да клони към хоризонта и заливната равнина придоби оттенъка на добра бира. Люк погледна часовника си. Ако тръгнеха обратно сега, щяха да стигнат до колата по светло, но той реши да продължат още малко напред. Приближаваха една издадена част от скалата. Надяваше се след нея да се открие изглед далеч напред. Тогава щеше да реши дали да вървят още, или да се връщат.
За съжаление, когато стигнаха до издатината, корнизът изчезна и единственият начин да продължат бе да преминат нататък по друг ръб, осеян с пукнатини и храсти. Решението не беше от лесните. Юг бе раздразнителен и уморен и Люк знаеше, че допълнителното катерене ще ги забави по пътя назад. Авантюристът у него обаче винаги трябваше да знае какво има от другата страна, затова остави Юг на корниза, даде му собствената си раница и му каза, че ще се върне след около четвърт час. Юг, който вече не го беше грижа дали ще запази панталона си чист, седна мрачно по турски насред пътеката и захапа една ябълка.
Катеренето не се оказа кой знае какво предизвикателство, но Люк беше доволен, че е оставил приятеля си и може сам да си определя темпото. Върхът на издатъка беше плоска варовикова тераса на около три четвърти от височината на скалата. Гледката към долината бе омагьосваща и направо плачеше за снимка, но слънцето се бе спуснало ниско и времето не стигаше, така че остави фотоапарата да виси на врата му и продължи още малко нататък, за да разгледа местността напред.
И тогава зърна нещо, което го накара неволно да изстене от изненада.
Точно под него, на един широк корниз, сред храсталаците се издигаше самотна хвойна. Огромният й изсъхнал и усукан ствол с цвета на дървени въглища се разделяше на плетеница криви клони, стърчащи във всяка възможна посока. Зеленината по дървото бе минимална, само на отделни петна тук-там, подобно петната на старо краставо куче.
Люк се спусна надолу по склона с цялата скорост, която можеше да си позволи. Когато стигна на една ръка разстояние от дървото, отново извади картата, погледна невъзможната плетеница от клони и кимна. Съответствието бе невероятно — дори след цели шестстотин години! Ако някое дърво можеше да оцелее векове наред на такъв суров терен, то това бе несъмнено хвойната, едно от най-издръжливите растения; някои представители на вида бяха оцелели в продължение на две хилядолетия, че и повече.
В този момент Люк реши, че няма да се връщат.
Знаеше, че Юг ще мърмори, но нямаше значение. Тази вечер щяха да си устроят лагер. Ако напред не намереха подходящо място, винаги можеха да се върнат и да преспят под закрилата на древното дърво.
Юг наистина замърмори.
Това определено е дърво, съгласи се той, но беше на мнение, че трябва да си сляп фанатик, за да си помислиш, че е онова дърво. Скептицизмът му го правеше едва ли не противен. Накрая Люк с безизразен тон му заяви, че смята да продължи и че ако иска, Юг може да се върне, да вземе джипа и да си намери някой хотел.
Юг нямаше желание нито да си тръгва, нито да остане. Перспективата да спи на открито му се нравеше толкова, колкото и вариантът сам да търси пътя обратно до колата. Накрая се предаде и смирено последва Люк по новия корниз в търсене на „митични водопади и еднорози“, както се изрази.
Денят клонеше към края си. Температурата падаше, небето се смрачи и придоби розов оттенък. Примирен, че ще му се наложи да прекара една неудобна нощ под звездите, Юг настоя за почивка, защото го болели раменете. Спряха на едно сигурно място и се напиха с вода. После Юг разкопча ципа на панталона си и се изпика през ръба.
— Ето ти го твоят водопад — каза той без капка добро настроение.
Люк също беше свалил раницата си. Облегна се и опря глава на скалата. Канеше се отговори нещо шеговито, но вместо това възкликна:
— Хей!
Беше усетил влагата по тила си. Завъртя се и опря длани в скалата. Те се намокриха. Отстъпи назад колкото можеше, погледна и посочи широката тъмна ивица.
— Виж! Стига чак догоре. Това е нашият водопад!
Юг също погледна нагоре, но не беше особено впечатлен.