Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Шофьорът мина през охраната и го остави във вътрешния двор. Гатиноа влезе в сградата през огромна дъбова врата, достолепна и солидна като самото Министерство на отбраната.
La piscine.
Това беше прякорът, лепнат на комплекса на ГДВС. Плувен басейн. Макар името да се отнасяше за намиращия наблизо басейн „Турел“ на Френската федерация по плуване, идеята, че плуваш в кръг, че се скапваш от работа, но си оставаш на едно място, често му се виждаше напълно уместна.
Гатиноа бе нещо като аномалия в службата. Никой в дирекцията за външна сигурност нямаше по-висок чин от неговия, но въпреки това отделът му беше най-малкият и в агенция, където непрозрачността бе начин на съществуване, той бе най-непрозрачният.
Докато колегите му от дирекциите за стратегическо планиране и разузнаване разполагаха с огромни бюджети и жива сила, по които можеха да се сравняват с ЦРУ и другите световни разузнавателни агенции, и имаха истински звезди сред персонала си, неговият отдел бледнееше пред тях. Разполагаше с ограничен бюджет, имаше само трийсет служители и Гатиноа работеше в относителна неизвестност. Не че му се беше случвало да изпита недостиг на средства — просто онова, което му бе нужно за работата, изглеждаше микроскопично в сравнение с разходите на отдела за специални операции например, с неговата мрежа от шпиони и агенти по цял свят. Не, Гатиноа постигаше онова, което се искаше от него, само с малка част от парите, необходими на другите групи. Всъщност, голяма част от работата на отдела му се вършеше от външни изпълнители в държавни и академични лаборатории, които нямаха представа с какво всъщност се занимават.
Гатиноа трябваше да се задоволи с уверението на неговия началник, директора на ГДВС, че министърът на отбраната и дори самият президент често проявяват по-голям интерес към работата на Отдел 70, отколкото към която и да било друга разузнавателна агенция.
Отдел 70 държеше помещения в едно крило на комплекса, строено през деветнайсети век. Гатиноа го предпочиташе пред тесните модерни сгради и винаги възразяваше на предложенията да бъдат преместени. Харесваше високите тавани, изящните гипсови корнизи и дървената ламперия, макар че тоалетните бяха по-неудобни от съвременните им еквиваленти.
Конферентната зала беше с грандиозни размери и великолепен кристален полилей. След кратко отбиване до личната си баня, за да оправи външния си вид, Гатиноа влезе, кимна на събралите се и зае мястото си начело на масата, където вече го очакваха материалите.
Един от ритуалите за повдигане на самочувствието му беше да кара хората си да чакат мълчаливо, докато преглежда седмичните им доклади. Всеки началник на екип щеше да направи и устно представяне, но Гатиноа обичаше да знае предварително какво ще чуе. Първият му помощник, полковник Жан-Клод Марол, дребен надут мъж с грижливо поддържани малки мустачки, седеше от дясната му страна и въртеше химикалката между пръстите си по характерния за него игрив начин в очакване шефът му да намери нещо за критикуване.
Не му се наложи да чака дълго.
— Защо не ми е било съобщено за това? — попита Гатиноа и свали очилата си за четене така енергично, сякаш щеше да ги запрати по някого.
— За кое, генерале? — поиска уточнение Марол с едва загатнато отегчение, от което Гатиноа побесня.
— За пожара! Как така „за кое“?
— Просто малък пожар в манастира. В самото село не се е случило нищо. Изобщо не изглеждаше важно.
Отговорът не задоволи Гатиноа. Немигащият му поглед се спря последователно върху всеки от мъжете на масата, докато не откри Шабон, който отговаряше за д-р Пеле.
— Шабон, тук пишеш, че по думите на Пеле самият Боне е участвал в потушаването на пожара и е споменал, че в стената била намерена някаква стара книга. Това твоят доклад ли е?
Шабон отговори утвърдително.
— И каква е тази книга? — ледено попита Гатиноа.
— Не знаем — сви рамене Шабон. — Помислих си, че няма отношение към работата ни.
Гатиноа се възползва с радост от възможността да изнесе представление. Набра вдъхновение от полилея, който му напомняше на избухнал фойерверк. Често работата им беше като да чакаш боята по стената да изсъхне. Човек лесно можеше да стане самодоволен и немарлив. На него му беше лесно да стане самодоволен и немарлив. Бяха минали цели шест месеца от последното заслужаващо внимание събитие и чувството му за безсилие, което му внушаваше тази летаргична служба и проточилото се повишаване на по-важен пост в министерството, го бе направило готов да изригне.