Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Отново насочи вниманието си върху статията — изследване върху кинетиката на популацията на европейските ловци и събирачи по време на ледниковия период през късния палеолит. Беше невероятно да си помислиш, че само преди трийсет хиляди години в цяла Европа е имало не повече от пет хиляди човешки същества — стига изчисленията му да бяха верни. Пет хиляди души — число, застрашително близко до нулата! Ако тези неколцина здравеняци не бяха намерили достатъчно добри убежища в защитените райони на Перигор, Кантабрия и крайбрежието на Иберийския полуостров, нямаше да ги има нито онези кикотещи се дами, нито който и да било друг.
Но жените бяха неудържими с техния шепот и погледи. Явно им беше скучно или пък просто той беше твърде неустоим с гъстата си черна коса, разпиляна над яката му, двудневната четина, молива, който висеше като цигара от устните му, каубойските ботуши, протегнали се небрежно от тесните му джинси на пътеката. В някои отношения изглеждаше доста по-млад от възрастта си, но очилата за четене балансираха нещата и го доближаваха до четирийсет и четири годишния професор, какъвто бе в действителност.
Поредната потайна усмивка на по-хубавото от момичетата, онова до пътеката, разби и без това разколебаната му съпротива. Въздъхна, остави листата и с три дълги крачки се озова до тях. Достатъчно му бе да каже само едно дружеско „Здравейте“.
Момичето до пътеката веднага отговори.
— Здравейте. Двете с приятелката ми се чудехме кой сте.
Той се усмихна.
— Просто Люк.
— Във филми ли се снимате?
— Не.
— Значи играете в някой театър?
— И това не.
— Тогава с какво се занимавате?
— Археолог съм.
— Като Индиана Джоунс ли?
— Именно. Точно като него.
Момичето до пътеката хвърли поглед към приятелката си и предложи:
— Какво ще кажете да пиете кафе с нас?
Люк сви рамене и си помисли за миг за недовършената си статия.
— Да, разбира се — съгласи се той. — Защо не?
3.
Генерал Андре Гатиноа крачеше енергично през гробището Пер Лашез — обичайната му обедна разходка, когато времето беше хубаво. Поддържането на стройна фигура след навършването на петдесет се оказваше тежка задача и все по-често му се налагаше да замества обяда с няколко километра ходене.
Гробището, най-голямото в Париж, бе и най-посещаваното и се смяташе за най-прочутото на света, последен дом за величия като Пруст, Шопен, Балзак, Оскар Уайлд и Молиер. За голямо раздразнение на Гатиноа тук почиваше и Джим Морисън. Лично се оплакваше на директора на гробището всеки път, когато забелязваше, че поредният побъркан фен на „Доорс“ е нарисувал със спрей стрелка и надпис КЪМ ДЖИМ върху някой зид.
Гробището се намираше само на около километър от офиса му на булевард „Мортие“ в 20-и арондисман3, но за да прекарва колкото се може повече време сред зеленина, нареждаше на шофьора си да го откара до централния вход и да го чака там, докато не приключи с обиколката си. Номерата на служебното му черно пежо гарантираха, че полицията няма да тормози чакащия го шофьор.
Паркът беше огромен, близо петдесет хектара, и Гатиноа можеше да променя безкрайно маршрута си. В слънчевия летен ден гъстата маса листа над него шумолеше приятно на лекия ветрец. Той се движеше сред тълпите от посетители, макар че изисканият му син костюм, военната прическа и стегнатата стойка го отличаваха от джинсите и спортните блузи на мърлявото мнозинство.
Потънал в мисли, Гатиноа осъзна, че е навлязъл по-навътре в гробището от обичайното, и ускори ход, за да не закъснее за седмичната среща на щаба. Някаква особено голяма разкрасена гробница на едно малко хълмче го накара да забави крачка и да спре за момент. Тя бе във византийски стил, без стени и съдържаше два саркофага един до друг, върху които почиваха мраморните изображения на мъж и жена. Гробницата на Елоиз и Абелар. Злочестите любовници от дванайсети век, които така олицетворили идеята за истинската любов, че в израз на национална почит през деветнайсети век костите им били изпратени в Париж от първоначалния им вечен дом във Ферьо-Кинси.
Гатиноа се изсекна в носната си кърпа. Вечна любов, презрително се изсмя наум той. Пропаганда. Митология. Помисли си за собствения си лишен от любов брак и си отбеляза да купи някакъв малък подарък за любовницата си. Тя също му беше омръзнала, но в неговото положение беше длъжен да подчинява всяка забежка на строгите съображения за сигурност и неизменните проверки. Макар че колегите му бяха дискретни, чувстваше се донякъде притеснен — не можеше да сменя любовниците си прекалено често и да се надява, че ще запази достойнството си.
3
Административна част от града. — Б.пр.