Военна морга

2.

Луси и Марино бяха излезли от стаята. Куфарите, раниците, кашоните с документи — бяха отнесли всичко. Нищо не беше останало. Сякаш никога не съм била тук. Почувствах самота, каквато не бях изпитвала от години; може би от десетилетия.

Хвърлих последен поглед, за да се уверя, че нищо не е забравено. Микровълновата печка, малкият хладилник с фризер и машината за кафе, прозорците с изглед към паркинга и осветения апартамент на Бригс, а над тях — черното небе над пустото игрище за голф. Гъсти облаци плаваха над издължената луна и тя просветваше като сигнален фар, сякаш да ми подскаже какво става долу на пистата и дали трябва да остана, или да тръгна. Не виждах звездите. Притеснявах се, че студеният въздушен фронт се придвижва бързо, понесен от същия силен южен вятър, който донася тук големите самолети и техния тъжен товар. Трябваше да бързам, но вниманието ми беше привлечено от огледалото в банята, от отражението в него, и спрях, за да се видя на светлината на флуоресцентните лампи. „Коя си ти сега? Коя, наистина?“

Сините очи и късата руса коса, волевите черти на лицето и фигурата ми не бяха толкова променени, реших аз. Предвид годините, бях забележително запазена. Добрите гени ме поддържаха като кофраж от бетон и неръждаема стомана, а наследствеността щеше да даде обилни плодове като в трагична опера на Верди. Скарпета произхождаха от енергичен род от Северна Италия с изразителни черти, светла кожа и коса и добре скулптирани мускули и кости, формирани от тежкия климат и злоупотребата с големите лични пристрастия, каквито повечето хора не биха свързали с мен. Наклонностите обаче бяха налице — влечението към храната, напитките и всичко, което плътта би пожелала, без значение колко разрушително беше то. Копнеех за красотата и бях дълбоко чувствителна, но и аз бях отклонение. Можех да съм неотстъпчива и непреклонна. Можех да съм неумолима и коравосърдечна, а това бяха все заучени модели на поведение. Бях убедена в необходимостта от тях. Не бяха присъщи на мен, а и на никого от моето непостоянно, изпълнено с драматизъм семейство. Знаех откъде идвам; поне в това можех да съм сигурна. В другото — не чак дотам.

Предците ми били земеделци, работели и в железниците, но през последните години майка ми прибави художници, философи, мъченици и бог знае още какво към бъркотията, сътворена от нея, след като се зае да изследва генеалогията ни. Според майка си аз бях потомка на вещи в занаята люде, създали високия олтар, троновете на хора и мозайките в базиликата „Сан Марко“, а също и стенописите по тавана на църквата „Архангел Рафаил“. По неведоми пътища се бях сдобила с неколцина калугери и монаси сред дедите си, в по-скоро време — доколкото знаех — с кръвна връзка с художника Караваджо, който си беше убиец, а можех да проследя отделни, макар и слаби нишки, и до математика и астроном Джордано Бруно, изгорен на клада като еретик по време на римокатолическата инквизиция.