Военна морга

— Поне няма признаци, че се е опитвал да се измъкне от чувала. — Марино търсеше начин да се почувстваме по-добре. — Нищо, което да подскаже, че в определен момент е дошъл в съзнание и е изпаднал в паника. Да се вкопчи в ципа, да започне да рита или нещо такова. Ако беше упорствал, би бил в странно положение върху коритото, или би се изтърколил от него. Чудя се дали е възможно да се задушиш в някой от тези чували. Предполагам, понеже те би трябвало да са водоустойчиви. Но все пак капят. Покажи ми чувал, който да не пропуска. И още нещо — кръвта е по пода от закрития гараж до хладилника.

— Искаш ли да продължим малко по-късно?

Беше краят на работния ден и всички бяха дошли да се регистрират. Отправихме се през пълния с хора паркинг към модерния вход на хотела със семпла гипсова мазилка, а силният глас на Марино отекваше, сякаш говореше в амфитеатър.

— Съмнявам се Филдинг да е погледнал протокола — додаде Марино. — Според мен изобщо не си е мръднал пръста. От сутринта нито съм го виждал, нито съм го чувал, кучият му син. Отново се е явил на дежурство. Като толкова пъти досега. — Отвори стъклената врата. — Още работи за нас, надявам се. Това нищо ли не значи? Правиш му дяволска услуга и му даваш работа, след като е напуснал последната, а той съсипва Центъра, преди да сме си стъпили на краката.

Във фоайето, насред витрините с награди и възпоминателни плочи на военновъздушните сили, удобните фотьойли и телевизора с широк екран, един надпис приканваше гостите в дома на Си-5 „Галакси“ и С-17 „Глоубмастър III“. Застанах на рецепцията зад мъж в маскировъчна бойна униформа на ивици в приглушени тонове и търпеливо изчаках, докато той пазаруваше: крем за бръснене, вода и няколко малки бутилки „Джони Уокър“. Уведомих служителя, че освобождавам стаята по-рано от предвиденото. Да, няма да забравя да върна ключовете; да, разбирам — макар че няма да остана през нощта, ще трябва да заплатя държавната такса от трийсет и осем долара на ден.