Войната на Калибан

— Куполът може и да издържи.

— Не — каза тя и Пракс се отказа да говори с нея.

Кабината бучеше и дрънчеше, докато се спускаше все по-надълбоко под покрилия повърхността лед, към мрежата от тунели, образуващи по-голямата част от станцията. Въздухът миришеше на нагревателни елементи и смазка. Дори и сега той още не вярваше, че са го направили. Не вярваше, че тези копелета военните наистина са започнали да стрелят един по друг. Никой не би могъл да е толкова късоглед. Само дето изглеждаше, че те могат.

През месеците след разпадането наземно-марсианския съюз Пракс бе преминал от състояние на постоянен мъчителен страх към предпазлива надежда и дори тихо задоволство. Всеки ден, в който Обединените нации и марсианците не правеха нищо, бе още едно доказателство, че няма да го сторят. Беше си позволил да мисли, че положението е по-стабилно, отколкото изглежда. Дори нещата да тръгнеха на зле и да започнеха военни действия, нямаше да е тук. От Ганимед идваше храната. Заради магнитосферата той беше най-безопасното място за бременните жени да износят плода си и тук имаше най-нисък процент на вродени дефекти и мъртви раждания сред външните планети. Ганимед бе центърът на всичко, което правеше възможна човешката експанзия в Слънчевата система. Работата им беше колкото деликатна, толкова и ценна, така че отговорните хора никога не биха допуснали войната да стигне дотук.

Дорис изтърси нещо неприлично. Пракс вдигна очи към нея. Тя прокара ръка през рядката си бяла коса, обърна се и плю.

— Загубих връзка — обясни и му показа ръчния си терминал. — Цялата мрежа е блокирана.

— От кого?

— От охраната на станцията. От Обединените нации. От Марс. Откъде да знам?

— Но ако те…

Трусът дойде като гигантски юмрук, стоварил се върху покрива на кабината. Аварийните спирачки се задействаха с трясък, който разтърси костите му. Лампите угаснаха и тъмнината ги погълна за два удара на разтуптените им сърца. После се включиха четири аварийни лампи с акумулаторно захранване само за да изгаснат пак, когато токът се върна. Започна диагностика на аварията: моторите бръмчаха, асансьорите тракаха, следящият интерфейс превърташе контролните данни като атлет, който се разкършва преди бягане. Пракс се изправи и отиде до контролното табло. Сензорите на шахтата съобщаваха за минимално атмосферно налягане, което продължаваше да пада. Той усети потреперването, когато херметизиращите врати се затръшнаха някъде над тях, и вътрешното налягане започна да расте. Въздухът в шахтата бе излетял в космоса, преди аварийните системи да я запечатат. Куполът беше пробит.

Купола му го нямаше.

Той затисна устата си с ръка и със закъснение осъзна, че размазва пръст по брадичката си. Част от ума му прехвърляше нещата, които трябваше да бъдат свършени, за да се спаси проектът — да се свърже с ръководителя си в „РМД-Юг“, да пусне наново молбите за разрешения, да вземе бекъпите на данни, за да може да възстанови вирусно модифицираните проби, — докато някаква друга част бе замряла в зловещо спокойствие. Чувството, че е едновременно двама души — единият съсредоточен върху отчаяни мерки, а другият вече потънал във вцепеняваща скръб, — му напомни за последните седмици от брака му.