Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
Не можеше да е истина.
— Не може да е истина — промълвих аз.
— Истина е, и още как. Не е нужно да го разбираш, за да е истина — прошепна в лицето ми Ива. — Пратил си жив човек на онзи свят. Това е неописуемо престъпление.
Тя се изправи и ме остави. Тръгна да обикаля залата, гледайки хората около мен.
— Ето я причината за вашите страдания, тополовчани! Чужденецът е пристъпил вашия закон — извика тя. — Изпратил е годеницата си в Ада! Проявил е престъпна небрежност на днешния ден! Как ще го накажете?!
— Прогонете го!
— Затворете го!
— Убийте го!
Не можех да повярвам, че хората, които бяха изпадали в блажен транс под звуците на моята музика, бяха готови да ме убият. Каквото и да бях видял в чашата, не можеше да е истина. Започвах да подозирам Ива в много по-дълбока конспирация; боях се, че на Диана се е случило нещо ужасно и че Ива е забъркана.
Все още имах в себе си пистолет и нож — можех да си пробия път през тях, но не исках да убивам тези простодушни хорица. Както и да им мътеха главите Симеонов и Ива, те не заслужаваха да умрат просто така. Годините след Яред ме бяха научили да ценя човешкия живот. Може би щях да се измъкна, като само нанеса нелетални рани.
В този момент вратата на Смоленски се отвори и той застана на прага. Пушеше пура, гледаше мрачно и дясната му ръка лежеше върху дръжката на пистолета.
— Кажете на нимфата да го изпрати след нея. Нека не се връща без годеницата си — рече Смоленски и издиша облаче дим.
Тълпата зашумя одобрително. Ива измери Смоленски с поглед, след което се обърна към мен. Пристъпи отново наблизо, бръкна в чашата и прокара пръста си по новия ми белег. От устата ѝ се отрониха следните думи:
— Така да бъде! Върви, слез в Ада, ако трябва, но не се връщай без годеницата си Диана! От този миг нататък всяко нейно дихание е и твое! Умре ли тя, умираш и ти!
Раната на лицето ми започна да гори. Отдръпнах се от Ива и разтърках разреза — болката изчезна, но не и усещането, че нещо не е наред. Ива ми посочи вратата:
— Върви, търси я! Нейното време е и твое!
— Ти сериозно ли? — попитах я. Студеният ѝ поглед бе достатъчен отговор. — Добре, добре, тръгвам…
Закрачих към изхода — всички ме наблюдаваха втренчено. Излязох пред ресторанта и открих още по-голяма тълпа отвън. Не съм сигурен колко бяха чули, но ме гледаха все така странно. Между тях се разтвори пролука — пътят водеше към парка. Чух забързани стъпки и се обърнах. На входа на ресторанта бе застанал кметът. Май вече не бях неговото момче.
— Да знаеш, че още сега те обявявам за национално издирване — да не си мислиш, че утре ще се прибереш спокойно в София! — извика той.
Ново двайсет.
— Изчезвай, докато не съм размислил и не съм пратил след теб хайка! — допълни той. След това се обърна към множеството:
— Хайде, разотивайте се! И никой да не пуска в къщата или колата си този престъпник!
Не можех да чакам втора покана — затичах се към парка. Основната алея покрай стария басейн водеше извън града. Почувствах ли се веднъж в безопасност, щях да премисля какъв да бъде следващия ми ход. Нямах дрехи, нямах автомобил и не разбирах какво ме е сполетяло. Усещах обаче, че за много малко съм се разминал със смъртна опасност и един ден трябва да благодаря на Смоленски за това.
Глава II
В началото тичах, за да набера преднина пред евентуални преследвачи — излязох от града по шосето, сетне свих по черен път, който минаваше през розовите градини, и не спрях, докато не се озовах в гора. Светлините на Тополово грееха на няколко километра западно от мен. Нощта беше безлунна, което означаваше по-бавно придвижване из гората, но и ми осигуряваше по-трудно проследяване.
Пребърках джобовете си, за да видя с какво разполагам: носни кърпи, портфейл с малко над двеста лева, карта-ключ за хотелската стая и мобилен телефон с почти изтощена батерия. Всичкият ми останал багаж бе останал в хотела на Манчуков. Най-важното в него не бяха дрехите ми, а двете резервни лични карти и трите ми различни задгранични паспорта. Ако исках да се покрия, документите, намиращи се в мен, нямаше да са ми от полза — с тях се бях регистрирал в хотела. Разбира се, разполагах със сгъваем нож, компактен пистолет ЧеЗе и китарата със скъсани струни. И с глава, пълна с бръмбари.