Трубадур

Не чаках втора покана. Взех храната и се настаних на най-близката дървена маса. Супата се оказа наистина топла, и — изненада — вкусна. Каквото и да ме чакаше до края на нощта, по-добре беше да съм се подкрепил. След няколко минути в чинията ми се появиха и обещаните кюфтета, а барманът отиде при компанията и поговори нещо е един от мъжете, навярно бай Хари.

Входната врата се отвори и в пивницата влязоха четирима мъже. Трима от тях бяха млади и носеха дървени сопи. Четвъртият беше по-възрастен, мустакат и червендалест. На рамото си бе преметнал надцевка.

— Ооо, Ставри — поздрави ги барманът. — Ще ударите ли по една сливова?

— И по две, Киро, и по две! — отвърна възрастният и се стовари тежко на една от дървените пейки. Пушката подпря на стената зад гърба си. Младежите се разположиха около него, а две тояги се озоваха близо до пушката; третият подпря своята на рамото си.

— Ако знаеш какво станъ в Тополово! — рече един от по-младите. — Някакъв затрил жена си!

— Народен герой! — засмя се барманът.

— Не е майтап бе, Киро! — скастри го новодошлият мъж. — Един софиянец, музикант, дошъл с някаква богъташкъ. Ти нали знаеш за тополовския празник днес?

— Знам, знам, само добро — и на ей това момче добро ще му направим тази вечер — вдигна ръце барманът, сякаш за да се предпази от погледа на наречения Ставри. Другият продължи:

— И така, тоя взел, че я проклел, пратил я по дяволите и дяволите я взели! И Ива от Тополово го проклела да не съ връщъ, докато не намери жена си, или да умре!

— Вярваш ли ѝ бе, Ставри? — попита тихо барманът.

— Всички ѝ вярват, Кире — отвърна Ставри. — Всички се боят от нея. Не знам каква е — вещицъ, нимфъ или дявол, но не ѝ е чиста работата. С такивъ като нея да си добър, че и тя да е добра с теб.

— А вие защо сте ги награбили тези тояги, че и пушки? — попита бай Хари от другата маса.

— Кметът Симеонов заръчъ — никой да не му помагъ, да не го пуска в дома си! Тоя човек носи само зло! Да знаеш какви неща са се случили в Тополово заради него! Влезе ли в наше село, ще му потрошим кокалите! Да си ходи там в Пъкъла, да дири жена си!

По време на този разговор аз бях с гръб към новодошлите. Лицето ми бе видял само барманът, а онзи Ставри не спомена нищо за белег. Чудех се дали да се придържам към първоначалния си план и да се кача в колата на бай Хари, или да се омитам колкото се може по-бързо от Горно Смолище. Барманът реши дилемата вместо мен.

— Ти откъде каза, че идваш, момче? — попита ме той, търкайки една бирена халба.

— От Чирпан — отвърнах аз.

— А, да, извинявай. А по стария път през Розово ли дойде, или по новия през Кънчево? — продължи той. Тонът му ми подсказа, че съм се застоял прекалено дълго в кръчмата. Идея си нямах кои са тези села, но знаех, че пътят от Чирпан насам е само един. Шансът да сгреша бе петдесет на петдесет.

— През Розово — рекох. — Даже не знаех, че има нов път през Кънчево.

Чух как се размърдаха зад гърба ми. Скърцането на пейките, шумоленето на дрехите. С периферното си зрение зърнах как онзи с тоягата тръгва към мен. Барманът се отдръпна назад, а стъпките на другите младежи ми подсказаха, че единият се е насочил към входната врата, а другият към стълбището.