Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
И все пак какво точно е това „величие“? Къде се намира, или в какво се изразява? Съзнавам, че е необходима далеч по-мъдра глава от моята, за да отговори на този въпрос, но ако трябва да рискувам, бих казал, че точно липсата на очевиден драматизъм или пищност отличава красотата на нашата страна от другите. Нейни постоянни качества са спокойствието и усещането за сдържаност. И сякаш земята съзнава собствената си красота и величие и не чувства нужда да парадира с тях. В сравнение подобни природни гледки в Африка или Америка, макар и несъмнено много внушителни, не могат да не поразят обективния наблюдател като по-посредствени тъкмо поради непристойната им демонстративност.
Този въпрос е в пряка връзка с въпроса, предизвиквал безкрайни спорове сред колегите ми през годините: какво е „велик“ иконом? Спомням си колко часове сме прекарали в приятни разисквания на тази тема, събрани около камината в помещението на слугите. Сигурно сте забелязали, че казах „какво“, а не „кой“ е велик иконом; защото на практика нямаше сериозни разногласия относно личността на мъжете, които определяха стандартите сред колегите от моето поколение. Говоря за такива като мистър Маршал от Чарливил Хаус или мистър Лейн от Брайдууд. Ако някога сте имали щастието да срещнете подобни хора, несъмнено знаете за кое тяхно качество става дума. Но положително ще се съгласите с мен, че е безкрайно трудно да се определи точно какво е то.
Всъщност, като се замисля, сякаш не е съвсем вярно, че не сме спорили кои са великите икономи. По-скоро би трябвало да кажа, че не е имало сериозни спорове сред професионалистите от класа. Разбира се, помещението за слугите в Дарлингтън Хол, както и във всяко друго имение, подслоняваше хора с различен интелект и разбирания. И сега си спомням колко пъти съм хапал устни, докато някой служител — дори понякога член на собствения ми екип — възбудено е възхвалявал личности от рода на мистър Джак Нейбърс.
Нямам нищо против мистър Джак Нейбърс, за когото с прискърбие научих, че е бил убит във войната. Споменавам го само защото неговият случай беше типичен. За две-три години в средата на трийсетте името му постоянно се цитираше в разговорите на слугите из цялата страна. Дарлингтън Хол също не правеше изключение. Почти всеки приходящ носеше новини за последните му подвизи, така че аз и хора като мистър Греъм бяхме принудени да изслушваме анекдот след анекдот, свързани с неговата личност. Ала най-тъжното беше, че на края на всеки анекдот трябваше да наблюдаваме как иначе свестни служители клатеха глави с удивление и шептяха: „Пустият му мистър Нейбърс, наистина е най-добрият!“
Аз лично не се съмнявам, че мистър Нейбърс е притежавал организационни способности; чувал съм, че е ръководил многобройни големи приеми със забележителен стил. Но в нито един миг, нито в една фаза той не успя да достигне статуса на велик иконом. Бих могъл да ви кажа същото и когато беше на върха на славата си, точно както можех да предвидя и падението му след няколко кратки години в светлината на прожекторите.
Колко често се е случвало икономът, обявяван от всички за най-великия на своето поколение, само след няколко години драматично да се срути от пиедестала си? И същите тези служители, които преди са го обсипвали с похвали, вече са го забравили и боготворят новопоявила се звезда на небосклона. Обектът на новата им страст неизменно е иконом, блеснал неочаквано след препоръката на някоя от големите къщи, където вероятно е успял успешно да организира два-три пищни приема. Тогава сред прислугата от цялата страна плъзваха слухове и се понасяха трескави приказки, че е бил канен от тази или онази личност или че няколко от най-известните къщи се борят за него и му предлагат космически заплати. И какво се случва само след броени години? Същата тази неотразима фигура вече е обвинена за някой гаф или по друга причина е загубила благоразположението на господарите си, напуска къщата, където е постъпила така триумфално, и повече нищо не се чува за нея. Междувременно същите клюкари ще са си намерили поредния нов фаворит, когото да величаят. И трябва да ви кажа, че гостуващите камериери са най-голямото зло в това отношение в стремежа си бързо да се издигнат до ранга на иконом. Точно те постоянно величаят някого или непрекъснато цитират мнението му по професионални въпроси.
Бързам обаче да добавя, че има много камериери, които не биха си и помислили да се занимават с подобни неща и които са професионалисти от най-висок стандарт. Когато двама-трима от такъв калибър се събираха край нашата камина — личности като например мистър Греъм, с когото за съжаление очевидно днес съм загубил всякаква връзка, — се провеждаха едни от най-съдържателните и интелигентни разговори по всички проблеми на професията. Дори сега тези вечерни разисквания са сред най-добрите ми спомени от онова време.