Бунтът на кралицата [bg]

Двамата с Шон гледахме как Райън излезе с хищническа походка от залата. Едва тогава издишах и си позволих да се отпусна в стола.

— Наистина се надявам баща ти да бъде помилван — промърмори Шон, а после припряно се изправи на крака и излезе, сякаш бе смутен от собственото си признание.

Насилих се да преглътна още няколко хапки овесена каша, след което бутнах купичката си настрана. Очите ми се спряха върху Мерей, която седеше на една маса заедно с останалите от трупата си; пурпурните им наметала приличаха на скъпоценни камъни в нежната светлина. Смееха се, наслаждавайки се на утрото; нищо не помрачаваше настроението им. Прииска ми се да отида при нея, най-скъпата ми приятелка, и да й разкажа всичко.

Тя почувства погледа ми и се обърна.

Щеше да се срещне с мен, ако й дадях знак. Щеше да дойде веднага без колебание, питайки се защо не се бяхме срещнала предишната нощ.

Но бях обещала, че нямаше да излагам на риск безопасността й, не и след като вече я бях изложила на опасност с безумния си план да взема камъка. А в този момент бях толкова затормозена, че несъмнено щях да й кажа всичко, което не биваше.

Изправих се и излязох от залата, оставяйки Картие сред валенианците, а Мерей — сред нейната трупа музиканти. Върнах се в стаята си толкова завладяна от страх и безпокойство, че легнах по лице на леглото си. Точно в този миг изправяха Журден пред Ланън в тронната зала. Аз бях съчинила този план. Аз бях настояла да използваме Журден като средство за отвличане на вниманието. Но ако бях сгрешила? Ако Ланън подложеше на изтезания приемния ми баща? Ако го насечеше на парчета и го набучеше на стената? Ами Люк? Щеше ли Ланън да накаже и него?

Вината щеше да бъде моя. Аз трудно можех да я понеса.

Сърцето ми биеше приглушено и тежко, докато часовете продължаваха да изгарят, докато сутринта отстъпи място на следобеда, докато следобедът се стопи във вечер. Почти не помръдвах, отмалявайки от ужас и жажда, а после на вратата ми се почука.

Станах и тръгнах към нея; ръката ми трепереше, докато я отварях.

Беше Аленах; чакаше на прага ми.

Наредих си да остана непоколебима, да чуя, каквото имаше да ми каже; казах си, че независимо какво се беше случило, мисията трябваше да продължи. Щяхме да щурмуваме замъка със или без Журден.

— Може ли да вляза? — попита лордът.

Отстъпих настрана, за да влезе, затваряйки вратата зад гърба си. Той закрачи към огнището ми и спря, за да се обърне отново, видя как бавно скъсявах дистанцията между нас.

— Изглеждаш зле — заяви, обхождайки с поглед лицето и тялото ми.

— На мен ли го казвате. — Дори не се опитах да звуча вежливо или хладнокръвно.

— Седни, Амадин.

Не, не, не. Сърцето ми крещеше, но седнах, подготвяйки се за най-лошото.

— Няма да те лъжа — поде той и сведе поглед към мен. — Баща ти за малко не изгуби главата си.

Ръцете ми стискаха здраво ръкохватките на креслото, кокалчетата ми бяха побелели.

— Значи е жив?

Аленах кимна:

— Кралят искаше да го обезглави. Вдигна брадвата да го направи сам. В тронната зала.