Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

Лекарят го гледа известно време.

— Спазвам ги — промърмори той, обърна се на токовете си и стъпвайки гордо, се отправи навън.

— Брат Пат! — тихо го повика абат Зерчи. — Брат Пат, тук ли сте?

Секретарят се приближи и спря до вратата.

— Да, преподобни отче?

— Чухте ли?

— Някои неща. Вратата беше отворена и нищо не можех да направя с ушите си. Не бяхте включили заглушителите…

— Чухте го да казва: „Болката е единственото зло, което познавам“? Чухте ли го?

— Да.

— Господи, как след всичко, което се случи, тази ерес отново се върна? Дяволът няма фантазия. „Змията ме съблазни и аз изядох.“ Брат Пат, по-добре си тръгнете, че ще започна да буйствам.

— Домине, аз…

— Какво има още? Това какво е? Писмо? Добре, дайте го тук.

Монахът му подаде писмото и излезе. Абатът го хвърли на масата и отново погледна подписаното от доктора. Сигурно не струваше нищо. Но все пак докторът беше честен. И той беше предан на своето дело. Той трябваше да е предан на своята работа за парите, които му плаща Зелената Звезда. Той изглеждаше недоспал и уморен. Сигурно откакто по града беше нанесен удар той живееше с бензидрин и пирожки. Виждайки страдание навсякъде и ненавиждайки го, той искрено иска да направи нещо. Искрено — тук е целият ужас на това, което става. На разстояние противниците изглеждаха изверги за абата, но отблизо те демонстрираха искреност, не по-малка от неговата собствена. Сигурно Сатаната е бил най-искрен от всички.

Той разпечата писмото и го прочете. В писмото му съобщаваха, че брат Джошуа и другите са тръгнали от Новия Рим към едно известно място на изток. В писмото му съобщаваха също, че информацията за „Quo peregrinator“ е изтекла в Службата за Вътрешна Безопасност, която е изпратила свои представители във Ватикана, за да изясни доколко са обосновани слуховете за несанкционирания старт на звездолета… Очевидно звездолетът е все още на Земята.

Те доста бързо бяха разузнали за „Quo peregrinator“, но благодарение на небесата много късно бяха разбрали за какво става дума. „И сега какво?“ — помисли Зерчи.

Правовата ситуация беше объркана. Законът забраняваше старта на звездолета, без разрешение на комисията. Такова одобрение беше трудно да се получи, и въпросът би се решил много бавно. Зерчи беше уверен, че Службата за Безопасност и Комисията ще решат, че църквата нарушава закона. Но между църквата и държавата вече столетие и половина съществуваше споразумение, което недвусмислено освобождаваше църквата от търсене на подобни разрешения и й гарантираше правото да изпраща мисии на „каквито и да е космически полигони или планетарни аванпостове, които не са обявени от гореупоменатата Комисия като екологически непригодни или затворени за свободни инициативи“. По време на сключване на съглашението, всички планети от слънчевата система бяха „екологически непригодни“ или „закрити“, но по-нататък в съглашението се утвърждаваше правото на църквата на „собствени кораби и неограничени полети към откритите полигони и аванпостове“. Съглашението беше много старо. То беше подписано по времето, когато звездолетните двигатели на Беркстран бяха само мечта. Тогава мислеха, че междузвездните полети ще открият простор за неограничен поток от население.