Средното царство

Генералът погледна през еднопосочното стъкло натъпканите в малката стаичка мъже и жени.

— Е? — попита той. — Това всичките колонисти ли са?

Ноченци кимна.

— Всички до един. Общо шестдесет и двама.

Толонен погали замислено брадичката си, след това се обърна и погледна майора в очите.

— Можем ли да инсталираме порта тук? Искам да проследя всичките останали копия. Но не искам да бъдат унищожени. Разбра ли?

Ноченци кимна.

— Моите хора вече работят по това.

— Добре — първата му инстинктивна подбуда бе да изтрови всички копия, но им трябваше едно функциониращо. За да го проследят. За да установят откъде бяха дошли и да се доберат до хората зад тях.

— Какъв процент от колонистите се оказаха копия?

Ноченци погледна лейтенанта си, който се поклони и отговори вместо него:

— Девет от триста и осемнадесет. Малко под три процента.

Толонен погледна пак в стаята. Значи ако процентът бе постоянен, това означаваше, че там вътре имаше поне едно, а може би и две от тези неща. Но как да ги познаеш? Не можеха да бъдат различени с просто око.

— Поне не са усетили, че са хванати в капан — Ноченци се доближи и също застана до стъклото. — Помисли си само какви поразии биха направили в такъв случай. Ако аз ги бях правил, щях да ги направя устойчиви на подкупи. Нещо повече, щях да ги направя не чак толкова хрисими. Нито един не се поколеба да влезе в стаите за тестове. Сякаш не са били програмирани за такова нещо. И все пак трябва да са доста сложно програмирани, за да поддържат облика си — да не говорим пък колко трябва да е сложно, за да дойдат тук. Сигурно са имали някакъв план.

Толонен трепна, после се обърна към майора:

— Разбира се! Защо не се сетих по-рано? — той се изсмя късо, после потръпна. — Не разбираш ли, Виторио? Дванадесет. Единият е бил в дъното, той е бил стратегът и всичко е било в главата му, а останалите са имали съвсем слаба представа какво трябва да правят, но не и чувство за по-сложна стратегия.

Ноченци схвана веднага.

— Елитен нападателен отряд. Като собствените ни отряди от охраната. Функционират по същия начин.

— Да! — въодушевено възкликна Толонен. — Това обяснява защо бяха толкова покорни. Трябвало им е само известно програмиране. Те просто са следвали заповеди. Но никой от тях — от „хората“ в онази стая — не е главатарят. Стратегът.

Де Вор. Всичко водеше към Де Вор. Ръката му бе зад всичко това. Мисълта му. Елитната му подготовка.

— Ще са трима, уверявам те. Двама войници и един стратег. Точно него искам. Главатаря. Другите нищо няма да знаят. Но този…

И точно когато го каза, го видя… Видя как двама се приближават един към друг в средата на стаята, докосват се, припламва искра, а във въздуха около тях проблясват сините вени на електрически поток.

— Лягай! — кресна той и се метна на пода. Стаята зад огледалото се изпълни с ослепителна светлина.

А после таванът се стовари върху тях.