Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— Мамка му! — гърдите на Толонен се надигаха и спускаха рязко, по лицето му се изписа мигновена болка. Как може Киров да е толкова глупав? Как може така идиотски да рискува живота на Танга? Значи, няколко хиляди гости се чувствали неудобно… Но какво бе това в сравнение с оцеляването на Танга?
Киров по принцип му беше началник. Бе избран за маршал от Съвета на генералите едва преди шест месеца и при спешни случаи имаше правото да се намесва и да поема командването, но за стореното сега от него нямаше никакво извинение.
Толонен потръпна.
— Благодаря ти, Кар. Оттук нататък аз ще се оправям.
Гледаше как големият си тръгва, съзнавайки, че по своя собствена инициатива Кар вероятно бе спасил Танга. Той сам се бе сетил да вземе копие от записа на онова, което бе станало в стаичката. Сам бе идентифицирал по досиетата двамата, които се бяха „съединили“ с подобен опустошителен ефект. После самичък бе проследил брата, Йозеф Кренек, бе разбрал какво представлява и какво е намислил.
Слава на боговете — помисли си Толонен. — Този път ги бихме.
Генералът повдигна лицето на мъртвото тяло с върха на ботуша си и пак го пусна. Този имаше съвършена прилика с оригинала. Вероятно беше най-добрият от всичките. Жалко. Сега никога нямаше да разберат как точно е станало всичко.
Извърна се и махна на адютанта си. Младежът веднага притича и му помогна да седне.
— Кажи на майор Крьогер да поеме командването — той включи моторчето на стола. — Трябва веднага да видя Ли Шай Тун.
Свечеряваше се. Последните слънчеви лъчи се изкачваха по източната стена и си отиваха от Ю Хуа Юан, превръщайки градината на Имперския град в огромно квадратно блюдо, пълно със сенки. Яркоцветни хартиени фенери осветяваха бамбуковата горичка и висяха на въженца над осеяните с лотоси езерца и под стрехите на чайните. Птичките в клетките пееха своите сладки, предизвикани от наркотици песни в сплетените древни клони на смриките. Под тях прислужниците сновяха сред гостите с кани вино, ликьори и подноси с лакомства, а стражите шао лин стърчаха покрай стените и сред скалите като призраци.
Ли Юан гледаше всичко това отвисоко, от мраморната тераса. Усмихна се. Цялата церемония вече бе привършила. Под него, отдясно, двойката се движеше непринудено сред гостите — Хан Чин говореше разпалено, а до него Фей Йен мълчеше, свела скромно очи.
Видя как баща му се засмя и протегна ръка, за да махне бяло цветче, заплело се в тъмната коса на Хан, после се обърна и прошепна нещо на чичо му Ли Юн-Ти. Атмосферата беше весела, почти лекомислена и изпълнена с чувство за облекчение, че нещата са се развили по този начин. И все пак само преди час всичко бе много различно. Ли Юан бе присъствал на разговора между баща си и генерала.
Никога не беше виждал генерала толкова разярен. Наложи се баща му да използва всичките си умения, за да успокои Толонен и да го убеди да не се разправя сам с Киров. Но бе видял и как се разтрепери баща му, когато с такава сигурност се бе оказал прав за „копията“, както бе разгневен от глупостта на Киров. Щом се изправи пред своя генерал, той с усилие контролираше лицето си.
— Моля те, не предприемай нищо, Кнут. Остави това на мене. Киров е човек на Уей Фен. Веднага ще говоря с Уей Фен.
Бе удържал на думата си. Юан се наведе и погледна надолу. Сега Толонен седеше там, в инвалидния си стол, точно под него, освободен от напрежението, и си говореше с колегите си генерали. Киров го нямаше.
Уей Фен, Танг на Източна Азия, бе много смутен. Мисълта, че негов генерал почти е погубил живота на Танга и на неговото семейство, беше повече отколкото можеше да понесе. Беше се обърнал ядно към Киров и бе скъсал емблемата — чи лин, символ на маршалския му статут като военен офицер от първи ранг — от гърдите му, преди да извади церемониалната кама от колана на Киров и да я хвърли на земята.
— Ти си нищо! — бе казал той на просналия се на земята маршал с насълзени от гняв очи. — И семейството ти е нищо! Ти ме посрами, Киров. Сега се махай. Очите ми да не те виждат!
Новината, че Киров се е самоубил, пристигна само минути по-късно; синът му, майор под негово командване и негов заместник, също се беше самоубил.
Междувременно Хан Чин не бе разбрал нищо за тези събития. Никаква сянка не трябваше да падне върху брачното му легло.
— Нека да не знаят нищо за това — бе казал баща му и бе хванал Юан за ръка, щом се върнаха в Ю Хуа Юан. — Защото ако семето е силно, то ще се вкорени и от него ще израсне син.
Син… Юан ги погледна отново. Фей Йен беше зашеметяваща. Тъмната й коса бе заплетена със златни нишки, панделки и мънички орхидеи, после навита в стегнат кок върху главата й и разкриваше бледозлатиста лебедова шия. Беше толкова крехка. Ушите й, носът й, очертанията на скулите й — всичко в нея беше изключително. Ала в светлите й лешникови очи проблясваше огън; в брадичката и в устата й се забелязваше сила. Стоеше там, до Хан, в поза на покорство и все пак алено-златната й дреха й стоеше така, сякаш тя бе родена да я носи. Макар главата й да бе ритуално склонена в позата на пасивно приемане, неподвижната й стойка издаваше сила, която му противоречеше. Тази птичка, тази летяща лястовичка беше горда. Никога не би позволила да й подрежат крилцата.