Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Тишина. И тогава Кътър каза:
— Компанията разполага с кодовете.
Льосюр направи гримаса.
— Ще отнеме време, докато ги открият. Честно казано, в Корпорацията е пълно безредие заради тази ситуация. По всяка вероятност никой не знае къде са и всеки ще прехвърля отговорността към друг.
Руменината се върна отново върху лицето на капитана. Льосюр се зачуди на какво ли се дължеше. Страх за кораба? Гняв към Мейсън?
— Сър, не става въпрос само за кода. Вие познавате кораба по-добре от всеки друг. Налице е криза и четири хиляди живота висят на косъм. Остават ни седемдесет минути до сблъсъка с Кериън Рокс. Нуждаем се от вас.
— Мистър Льосюр, да не би да ме молите да поема отново командването на този кораб? — долетя тихият въпрос.
— Ако това е, което трябва, да.
— Кажете го.
— Комодор Кътър, моля ви да поемете командването на „Британия“.
Тъмните очи на капитана заблестяха. Когато заговори отново, гласът му беше нисък и натоварен с емоция.
— Господин Льосюр, вие и палубните офицери сте бунтовници. Вие сте от най-презрения вид човешки създания, които могат да се срещнат в открития океан. Някои действия са толкова отвратителни, че не могат да бъдат променени. Разбунтувахте се и предадохте командването в ръцете на един психопат. Вие и всички ваши поддръжници — ласкатели, конспиратори и блюдолизци, сте планирали това предателство срещу мен, още щом сме напуснали пристанището. Сега повтаряте вихрушката. Не, сър: няма да ви помогна. Нито с кодовете, нито с кораба. Няма да тръгна да бърша сополивия ви нос. Единственото, което дългът ми изисква, е: ако корабът потъва, да потъна с него. Приятен ден, господин Льосюр.
Червенината върху лицето на Кътър продължи да се сгъстява и Льосюр внезапно разбра, че това не е в резултат на гняв, омраза или мрачно предчувствие. Не — дължеше се на триумф: болния триумф на отмъщението.
60.
Облечен в шафрановата роба на тибетски будистки монах, Скот Блекбърн дръпна завесите над плъзгащата се стъклена врата към балкона си, закривайки гледката към сивотата на бурята отвън. Стотици свещи изпълваха салона с трепкаща жълта светлина, докато двете месингови кадилници пълнеха въздуха с изисканото благоухание на сандалово дърво и цветове на пасифлора.
На една малка масичка настойчиво звънеше телефон. Той го погледна намръщено, след това вдигна слушалката.
— Какво има? — попита кратко.
— Скоти? — долетя висок, задъхан глас. — Аз съм, Джейсън. Опитваме се да те открием от часове. Виж, тук всички направо са откачили, трябва да се съберем, за да…
— Млъквай, мътните да те вземат! — прекъсна го Блекбърн. — Ако ми звъннеш още веднъж, ще ти откъсна гръкляна и ще го хвърля в тоалетната. — Той внимателно остави слушалката на вилката й.
Никога не бе чувствал сетивата си толкова изострени, толкова будни, толкова фокусирани. Зад вратите на апартамента си можеше да чуе виковете и ругатните, топуркащите стъпки, писъците, дълбокия грохот на океана. Каквото и да ставаше, не го засягаше и не можеше да стигне до него в заключената му каюта. Тук той беше на сигурно — с Агозиена.
Когато завърши приготовленията си, си помисли за странната траектория на последните няколко дни, и как свръхестествено се бе променил животът му. Телефонното обаждане отникъде за картината; това, как я беше видял за първи път в хотелската стая; освобождаването й от неопитния й, незаслужаващ собственик; занасянето й на борда на кораба. И после, в същия ден, неочакваната среща с Каръл Мейсън, командваща същия кораб — колко странен беше животът! В първия си изблик на гордост от придобивката той бе споделил Агозиена с нея и после се бяха чукали толкова диво, с такава всепоглъщаща страст, че сливането им сякаш бе разбило самия фундамент на съществото му. Но след това бе видял промяната у нея, точно както видя промяната в себе си. Бе забелязал не можещия да се сбърка глад за притежание в очите й, победоносното и ужасяващо изоставяне на всички стари и тесногръди морални ограничения.
Едва тогава осъзна онова, което би трябвало да прозре преди: че е трябвало интуитивно да се погрижи за защитата на трофея си. Всеки който го видеше, щеше да изгаря от желание да го притежава. Защото Агозиенът, тази невероятна мандала-вселена, имаше уникална сила над човешкия ум. Сила, която можеше да бъде освободена. И той, над всички други, бе в идеалната позиция да я освободи. Имаше капитала, прозорливостта и — най-вече — технологията. С графичната си топ технология той можеше да предаде образа във всичките му изящни подробности на целия свят, при огромна печалба и влияние за себе си. С неограничения си достъп до капитал и талант, можеше да отключи тайните на образа и да научи как той упражнява удивителните си ефекти върху човешкия мозък и тяло, и да приложи тази информация за създаването на други изображения. Всички на земята — или най-малкото тези, които поне малко се интересуваха — щяха да бъдат променени напълно. Той щеше да притежава оригинала; щеше да контролира как неговото подобие се разпространява. Светът щеше да стане ново място: неговото място.