Сто години самота

Човек би рекъл, че под уморената стряха на Буендиовци има всекидневно щастие и мир за много дни напред, ако ненавременната смърт на Амаранта не беше предизвикала нова разправия. Това бе неочаквано събитие. Макар стара и отдалечена от всички, тя все още изглеждаше твърда и изправена, а и с каменното здраве, което бе имала винаги.

Никой не узна мислите й след онзи подиробед, когато отблъсна окончателно полковник Херинелдо Маркес и се заключи да плаче. Когато излезе, бе изчерпала всичките си сълзи. Не я видяха да плаче при изкачването на Ремедиос красивата в небето, нито при изтребването на Аурелиановците, нито при смъртта на полковник Аурелиано Буендия, човека, когото тя най-много обичаше на този свят, макар че можа да му го покаже едва когато намериха неговия труп под кестена. Помогна да вдигнат тялото, облече го с воинските му труфила, избръсна го, среса го и слепи мустака му по-добре, отколкото самият той го правеше в годините си на слава. Никой не помисли, че има любов в онова действие, защото бяха привикнали Амаранта да се отнася свойски с обредите на смъртта. Фернанда се възмущаваше, че Амаранта не разбирала връзките на католицизма с живота, а само връзките му със смъртта, сякаш той не е религия, а някакъв справочник от погребални условности. Амаранта беше прекалено оплетена в дракалаците на своите спомени, за да проумее ония хвалебствени тънкости. Бе стигнала до старостта, запазвайки живи всичките си носталгии. Когато слушаше валсовете на Пиетро Креспи, изпитваше същото желание да плаче, което почувствува в ранната си младост, сякаш времето и назиданията не бяха послужили за нищо. Ролките с музика, които тя самата бе изхвърлила на бунището под предлог, че гниели от влага, продължаваха да се въртят и удрят с чукчета в паметта й. Беше опитала да ги потопи в блатната страст, която си позволи с племенника Аурелиано-Хосе, и беше опитала да се укрие в спокойното и мъжествено покровителство на полковник Херинелдо Маркес, ала не бе успяла да ги разгроми дори с най-отчаяната постъпка на своята старост, когато къпеше малкия Хосе-Аркадио три години, преди да го пратят в семинарията, и го милваше не както може да го прави баба с внук, а както би го направила жена с мъж, както се разправяше, че го правели френските матрони, и както тя поиска да го прави с Пиетро Креспи на дванайсет, на четиринайсет години, когато го видя с панталоните му за танц и магическата пръчица, с която отмерваше такта на метронома. Понякога я болеше, че е оставила при своето минаване онази бъркотия от мерзост и понякога толкова я вбесяваше, че си бодеше пръстите с иглите, но повече я болеше и повече я вбесяваше и повече я огорчаваше благоуханният и червясал бъзак на любовта, който мъкнеше към смъртта. Както полковник Аурелиано Буендия мислеше за войната, без да може да го избегне, тъй и Амаранта мислеше за Ребека. Но докато брат й бе успял да обезплоди спомените, тя само бе успяла да ги попари. Единственото, за което моли бога в продължение на много години бе да не й праща наказанието да умре преди Ребека. Всеки път, щом минеше край нейната къща и забележеше напредването на разрухата, тя се наслаждаваше при мисълта, че господ я чува. Един следобед, когато шиеше в пруста, нападна я увереността, че тя ще бъде седнала на това място, в същото положение и под същата тая светлина, когато ще й донесат известието за смъртта на Ребека. И седна да го чака, както някой чака някое писмо, и беше вярно, че по онова време изскубваше копчета, за да ги пришива пак, тъй че безделието да не направи по-дълго и мъчително очакването. Никой не разбра в къщата, че тогава Амаранта тъчеше скъпоценен погребален покров за Ребека. По-късно, когато Аурелиано Тъжни разказа, че я бил видял превърната в образа на бродница, с напукана кожа и няколко жълтеникави нишки върху черепа, Амаранта не се изненада, защото описаното видение бе същото, което тя от дълго време си въобразяваше. Бе решила да възстанови трупа на Ребека, за прикрие с парафин пораженията върху лицето и да му направи перука от косите на светиите. Ще измайстори един красив труп, с ленения покров и ковчег, подплатен в плюш и с пурпурни повивки, и в разкошно погребение ще го остави на разположение на червеите. Изработи плана с толкова омраза, че я разтърси мисълта, че би го направила по същия начин, ако беше от любов, ада не се остави да бъде замаяна от объркването, и продължи да усъвършенствува подробностите тъй щателно, че стана повече от специалист, превърна се във виртуоз на обредите на смъртта. Единственото, което не взе предвид в страховитите си предначертания беше, че въпреки умоляванията към господа бога можеше да умре преди Ребека. Тъй и стана. Но в крайния миг Амаранта не се почувствува сломена, а напротив — освободена от всякаква горчивина, защото смъртта й отреди предимството да я извести няколко години предварително. Видя я, едно палещо пладне, да шие с нея в пруста малко след като Меме замина за колежа. Позна я веднага, и нямаше нищо ужасяващо в смъртта, защото беше облечена в синьо дългокоса жена, с малко старомоден вид и известна прилика с Пилар Тернера по времето, когато и�