Сто години самота
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сто години самота». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Меме беше свършила учението. Дипломата, удостоверяваща я като концертираща артистка на клавесин, бе потвърдена от виртуозността, с която изпълни прочути теми от XVII век на веселието, уредено да се отпразнува завършването й, с което се сложи край на скръбта. Гостите се възхитиха повече на рядката й двойственост, отколкото на нейното изкуство. Лекомисленият и дори малко детинският й нрав не изглеждаше подходящ за никаква сериозна дейност, но когато седнеше пред клавесина, тя се превръщаше в друго момиче, чиято непредвидена зрелост й даваше вид на възрастен. Такава бе винаги. Всъщност нямаше определено призвание, но посредством непреклонна дисциплина бе постигнала най-високи оценки, за да не се противи на майка си. Биха могли да й наложат изучаването на каквото и да било друго нещо и постиженията щяха да бъдат същите. Още от съвсем малка я дразнеше строгостта на Фернанда, навикът й да решава вместо другите, и би била способна на много по-сурова жертва, отколкото уроците по клавесин, само и само да не се сблъсква с нейната неотстъпчивост. В заключителното тържество на нея й се видя, че пергаментът с готически шрифт и рисувани заглавки я освобождава от едно задължение, което бе приела не толкова от послушание, отколкото от изгода, и си помисли, че оттогава насетне дори упоритостта на Фернанда няма да се загрижи отново за инструмент, който и монахините считаха за музейна вкаменелост. В първите години помисли, че пресмятанията й са погрешни, защото след като приспа половината град не само в гостната стая, но и на каквито да е благотворителни вечеринки, училищни събрания и родолюбиви възпоминания, провеждани в Макондо, майка й продължаваше да кани всеки новодошъл, за когото предполагаше, че ще е способен да оцени добродетелите на дъщерята. Само след смъртта на Амаранта, когато семейството отново се заключи за известно време в жалейка, Меме можа да затвори клавесина и да забрави ключа в някакъв дрешник, без Фернанда да си прави труд да проверява именно кога, нито пък по чия вина се бе загубил. Меме издържа нагледните доказателства със същия стоицизъм, с който се посвети на учението. Това бе цената на нейната свобода. Фернанда беше предоволна от кротостта й и толкова горда от възхищението, което събуждаше нейното изкуство, че никога не се противопостави къщата да е пълна с приятелки и дъщеря й да прекарва следобеда в насажденията и да отива на кино с Аурелиано Втори или доверени госпожи, стига отец Антонио-Исабел да е разрешил филма от амвона. В онези мигове на отмора се разкриваха истинските вкусове на Меме. Щастието й беше в противоположния край на дисциплината, в шумните веселия, в одумвания на влюбени, продължителни заключвания с приятелки, където се учеха да пушат и разговаряха за мъжки работи и където веднъж попрехвърлиха с три шишета ром от захарна тръстика и накрая се съблякоха да мерят и сравняват частите на телата си. Никога няма да забрави Меме вечерта, когато влезе в къщата, дъвчейки корени от сладник, и без да забележат нейното смущение, седна до масата, където Фернанда и Амаранта вечеряха, без да си продумат дума. Бе прекарала два страхотни часа в спалнята на една приятелка, сред плачове от смях и страх, и от другата страна на безизходицата бе намерила странното чувство за храброст, което й трябваше, за да избяга от колежа и да каже на майка си — с тия или с други думи, — че тя добре може да си направи клизма с клавесина. Седнала на почетното място зад масата, гълтайки пилешки бульон, който падаше в стомаха й като възкресяващ елексир, Меме видя тогава Фернанда и Амаранта обвити в обвинителния полъх на действителността. Трябваше да направи голямо усилие, за да не им хвърли в лицето техните подмилквания, тяхната духовна беднота, техните бълнувания за величие. Още през втората ваканция бе научила, че баща й живее в къщата само за да пази благоприличие, и нали знаеше що за стока е Фернанда, когато се изхитри по-късно да се запознае с Петра Котес, даде право на баща си. И тя би предпочела да бъде дъщеря на държанката. Затъпяла от напиването, Меме мислеше с наслада за шумната разправия, която би дигнала, ако в оня момент изразеше своите мисли и толкова силно бе дълбокото задоволство от това лукавство, че Фернанда го забеляза.
— Какво ти става? — попита тя.
— Нищо — отговори Меме. — Едва сега откривам колко ви обичам и двете.
Амаранта се уплаши от очевидния товар омраза, който носеше обяснението. Но Фернанда се почувствува толкова потресена, та й се стори, че полудява, когато Меме се пробуди посред нощ с цепеща се от болки глава и удавена в жлъчни повръщания. Даде й стъкълце с боброво масло, сложи й лапи на корема и торби с лед на главата и я принуди да пази диета и петдневно заключване, повелени от новия й причудлив френски лекар, който след като я преглежда повече от два часа, стигна до мъгливото заключение, че имала присъщо за жена смущение. Напусната от храбростта, в някакво жалко състояние на обезсърченост, на Меме не й оставаше нищо друго освен да търпи. Вече напълно сляпа, но все още дейна и прозорлива, Урсула единствена предусети точното определение на болестта. „За мене — си рече тя — тия същите неща ги дават на пияните.“ Ала не само отхвърли догадката, но се и укори за лекотата на своето мислене… Аурелиано Втори почувствува усукване на съвестта, когато видя унизителното състояние на Меме, и си обеща в бъдеще да се грижи повече за нея. Така се роди връзката на весело другарство между бащата и дъщерята, която отърва него, за известно време, от горчивата самота на пируванията, а нея от опекунството на Фернанда, без да й се налага да предизвиква домашната разпра, която вече изглеждаше неизбежна. Аурелиано Втори тогава отлагаше всякакво задължение, за да бъде с Меме, да я води на кино или на цирк, и й отделяше по-голямата част от своето безделие. В последно време пречката на нелепата пълнота, която вече не му позволяваше да си връзва връзките на обувките, и невъздържаното задоволяване на всякакви апетити бяха почнали да вкиселяват неговия нрав. Откриването на дъщерята възстанови някогашното му веселие, а удоволствието да бъде с нея го отстраняваше полека-лека от прахосничеството. Меме се разпукваше в плодна възраст. Не беше красива, както никога не беше и Амаранта, но в замяна беше мила, без усложнение и имаше добродетелта да се харесва още от първия миг. Имаше съвременен дух, който нараняваше старовремската сдържаност и зле прикриваното свидливо сърце на Фернанда и който пък Аурелиано Втори с удоволствие покровителствуваше. Не друг, а той реши да я изведе от спалнята, която заемаше още от момиче и където плахите очи на светиите продължаваха да подхранват нейните страхове на млада девойка, и й обзаведе стая с престолно легло, широка тоалетка и копринени завеси, без да се досети, че прави второ издание на помещението на Петра Котес. Беше такъв прахосник с Меме, че дори не знаеше колко пари й предоставя, защото тя самата ги измъкваше от джобовете му, и я държеше в течение на всякаква разкрасяваща новост, която идваше в управленията на банановото дружество. Стаята на Меме се изпълни с възглавнички от пемза за лъскане на нокти, ролки за коси, прах за зъби, капки за очи, които карат погледа да чезне, и толкова и тъй модни козметични средства и прибори за красота, че всеки път, когато Фернанда влезеше в спалнята, възмущаваше се при мисълта, че тоалетката на дъщеря й сигурно е еднаква с тия на френските матрони. Обаче в ония дни Фернанда бе поделила времето си между малката Амаранта-Урсула, която беше своенравна и болнава, и една вълнуваща преписка с невидимите лекари. Тъй че, когато забеляза съзаклятничеството на бащата с дъщерята, единственото обещание, което изтръгна от Аурелиано Втори, бе никога да не води Меме в дома на Петра Котес. Това беше безсмислено предупреждение, защото държанката бе толкова раздразнена от другаруването на любовника й с дъщеря му, че не искаше да знае нищо за нея. Измъчваше я непозната боязън, сякаш нейният предусет й показваше, че Меме само да пожелае, би могла да постигне онова, което не можа да постигне Фернанда: да я лиши от една любов, която тя вече считаше за осигурена чак до смъртта. За пръв път трябваше да търпи Аурелиано Втори дебелоочията и свирепите опявания на държанката и дори се побоя да не би неговите отнасяни и донасяни сандъци да изминат обратния път за къщата на съпругата. Това не се случи. Никой не познаваше по-добре един мъж, отколкото Петра Котес своя любовник, и знаеше, че сандъците ще останат там, където ги пратят, защото, ако Аурелиано Втори мразеше нещо, то беше да си усложнява живота с поправяния и местения. Тъй че сандъците останаха, където си бяха, а Петра Котес се захвана да отвоюва мъжа, наточила единствените оръжия, с които не можеше да й го оспорва дъщерята. Това също бе ненужно усилие, защото Меме никога не беше имала намерение да се бърка в работите на баща си и ако би го направила, то непременно щеше да е в полза на държанката. Не й оставаше излишно време да досажда никому. Тя самата метеше спалнята и подреждаше леглото, както я научиха монахините. Сутрин се грижеше за дрехите си, везеше в пруста или шиеше на старата ръчна машина на Амаранта. Докато другите спяха подир