Сто години самота

— Какъв дъжд! — рече Урсула.

— Октомври — рече той.

Казвайки това, той не вдигна поглед от първата за деня рибка, защото изработваше рубините на очите. Едва когато привърши и я сложи при другите в съдината, взе да сърба супата. После изяде, съвсем бавно, мръвката месо, сготвено с лук, белия ориз и резените пържени банани — всичко заедно в една и съща чиния. Апетитът му не се променяше нито при най-добрите, нито при най-суровите обстоятелства. Свършил обяда, изпита неспокойството на безделието. От своего рода научен предразсъдък никога не работеше, нито четеше, нито се къпеше, нито правеше любов, преди да са изтекли два часа за храносмилане, и това беше толкова вкоренено вярване, че неведнъж той забави военни действия, за да не подложи войската на опасностите от някое задръстване. Тъй че легна в хамака, вадейки калта от ушите с ножче за острене на моливи, и след няколко минути заспа. Присъни му се, че влиза в празна къща с бели стени и го разтревожи досадата, че е първото човешко същество, влязло в нея. В съня си припомни, че е сънувал същото предната нощ и много нощи през последните си години, и узна, че със събуждането образът се е изтрил от паметта му, защото оня завръщащ се сън имаше добродетелта да не бъде спомнян, освен вътре в самия сън. Наистина след миг, когато бръснарят подвикна пред вратата на работилницата, полковник Аурелиано Буендия се разбуди с впечатлението, че неволно е проспал няколко кратки секунди и че не е имал време да сънува нищо.