Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
Ала имало уши, що чули словата на Хурин и скоро вестта стигнала до Мрачния трон далече на север; и Моргот се усмихнал, защото вече знаел със сигурност в коя област да дири Тургон, макар че поради зорката стража на орлите все още нито един от неговите съгледвачи не успявал да припари до земите отвъд Пръстеновите планини. Тъй дошло първото зло от свободата на Хурин.
Когато паднал мрак, Хурин слязъл слепешком от скалата и изтощен от скръб потънал в тежка дрямка. Ала в съня си чул гласа на Морвен да повтаря неговото име сред поток от жални стенания и му се сторило, че този глас долита откъм Бретилския лес. Затуй щом се събудил призори, станал и поел обратно към Бритиах; и като тръгнал покрай Бретил, по мръкнало стигнал до Теиглинските бродове. Нощните пазачи го забелязали, ала ги обзел ужас, понеже помислили, че виждат из мрака да крачи древен призрак, излязъл от някоя могила на отдавна загинали бойци; никой не дръзнал да го спре и накрая Хурин стигнал до лобното място на Глаурунг, където видял край самия ръб на Кабед Наерамарт да се извисява грамаден камък.
Хурин обаче не гледал камъка, защото знаел какво е изсечено на него; очите му били забелязали, че не е сам. В сянката на камъка била коленичила прегърбена старица; и докато Хурин стоял безмълвен, тя отметнала дрипавата си качулка и вдигнала глава. Стара била и побеляла, ала изведнъж отправила взор към него и той я познал; защото макар очите й да били безумни и пълни със страх, още блестяла в тях оная искра, която някога й донесла името Еледвен — най-горда и най-прекрасна от всички простосмъртни жени на древните времена.
— Най-сетне идваш — промълвила тя. — Твърде дълго те чаках.
— Мрачен бе пътят — отвърнал той. — Идвам когато мога.
— Ала вече е късно — рекла тя. — Няма ги вече.
— Знам — казал той. — Но ти още си тук.
Ала Морвен възразила:
— Не задълго. Вече догарям. Ще си отида със слънцето. Малко време остава, затуй ми кажи, ако знаеш! Как го е намерила?
Ала Хурин не отговорил, само седнал край нея до камъка и повече не изрекли нито дума; а когато слънцето залязло, Морвен въздъхнала, стиснала здраво ръката му и се отпуснала неподвижно; и Хурин разбрал, че е мъртва. Погледнал я сред здрача и му се сторило, че от лицето й са изчезнали дълбоките бръчки на скръб и тежки изпитания.
— Тя не бе покорена — промълвил той; после й затворил очите и останал да седи неподвижно до нея, докато наоколо падала нощ. Наблизо водите на Кабед Наерамарт продължавали да се леят с оглушителен грохот, ала Хурин не чувал, не виждал и не усещал нищо, защото сърцето му се било превърнало в камък. Но налетял мразовит вятър и заплискал дъжд по лицето му; тогава той се опомнил и гняв го обгърнал като дим от пожарище та помрачил разсъдъка му и Хурин вече не желаел нищо, освен освен да дири мъст за бедите си и бедите на целия си род, обвинявайки в своята болка всички, които някога били срещали неговите близки. После станал и издълбал гроб за Морвен над Кабед Наерамарт откъм западната страна на камъка; и над гроба изсякъл тия слова: Тук лежи и Морвед Еледвен.
Разправят, че един ясновидец и свирач на арфа от Бретил на име Глирхуин съчинил песен, в която се казвало, че Камъкът на Клетниците не ще бъде осквернен от Моргот или повален, дори ако тия земи бъдат погълнати от морето, както наистина станало подир време; и до днес Тол Морвен се издига самотен над водите край новите брегове, създадени в гневните дни на Валарите. Ала Хурин не лежи там, защото съдбата го тласкала все напред, а Сянката го следвала по петите.
След като прекосил Теиглин, Хурин поел на юг по древния път, който водел към Нарготронд; в небосвода далече на изток виждал самотния връх Амон Руд и знаел какво се е случило там. Накрая достигнал бреговете на Нарог и без страх от смъртта прекосил буйната река по купищата камъни от поваления мост, както някога бил сторил Маблунг от Дориат; и ето че застанал пред Фелагундовите порти, като се подпирал на жезъла.
Тук трябва да кажем, че след гибелта на Глаурунг алчният Мим открил пътя към Нарготронд и се прокраднал в разрушените чертози; заселил се в тях като господар и дълго седял необезпокояван сред струпаните богатства, прехвърляйки през шепите си злато и скъпоценни камъни, тъй като поради страх от духа на Глаурунг и от самия спомен за него никой не идвал нататък. Ала най-сетне някой бил дошъл и стоял на прага; и Мим излязъл да го попита какво дири. А Хурин му рекъл:
— Кой си ти, та ме възпираш да вляза в дома на Финрод Фелагунд?
Тогава джуджето отвърнало:
— Аз съм Мим; и преди да дойдат горделивите задморски пришълци прадедите ми са изсекли стените на Нулуккиздин. Върнах се да взема онуй, което е мое по право; защото аз съм последен от своя народ.