Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
А по-долу изписали също:
Ала тя не била там и никой никога не узнал накъде са я отнесли хладните води на Теиглин.
Глава 22
За гибелта на Дориат
Тъй свършва легендата за Турин Турамбар; но в стремежа си към злини Моргот не знаел ни сън, ни отдих и още не бил приключил докрай с Хадоровия род. Не се насищала злобата му към тях, макар че държал Хурин под безмилостния си взор, а Морвен бродела безумна из пущинака.
Печална била участта на Хурин; защото каквото знаел Моргот за отровните плодове на своето коварство, знаел го и Хурин, ала към истината се примесвали лъжи, а всичко добро бивало укрито или изопачено. Моргот по всякакъв начин се мъчел да опетни делата на Тингол и Мелиан, понеже ги ненавиждал и се боял от тях. Затуй когато сметнал, че е дошло време, той освободил Хурин от робство и му заръчал да върви накъдето си иска; и се престорил, че го върши от жалост към поваления враг. Но лъжел, защото целта му била Хурин преди смъртта си да задълбочи още повече омразата между елфи и люде.
И тогава, макар да не вярвал в Морготовите слова, тъй като знаел, че той е безмилостен, Хурин приел свободата и горестно си тръгнал, сподирян от подигравките на Моргот; вече била отминала година от гибелта на сина му Турин. Защото цели двайсет и осем години бил търпял плена в Ангбанд и изглеждал ужасно. Косата и брадата му били побелели и дълги, ала крачел гордо изправен, носел голям черен жезъл и на пояса имал препасан меч. Тъй навлязъл в Хитлум и до вожда на източните пришълци достигнала вест, че по пясъците на Анфауглит препускат безброй пълководци и черни войници от Ангбанд, а заедно с тях идва някакъв старец, когото почита цялата войска. Затуй никой не вдигнал ръка срещу Хурин и го оставили свободно да преброди тамошните земи; и разумно постъпили, тъй като оцелелите от неговия род бягали от него като от чума, смятайки, че щом идва от Ангбанд, трябва да се е съюзил с Моргот.
Тъй свободата само подклаждала още по-силно горестта в сърцето на Хурин; и напуснал той земите на Хитлум, та се изкачил към планините. Оттам съзрял далече сред облаците върховете на Крисаегрим и си припомнил за Тургон; и възжелал да отиде отново в потайното кралство Гондолин. Слязъл тогава от Еред Ветрин, без да знае, че тварите на Моргот дебнат всяка негова стъпка; прекосил Бритиах, навлязъл в Димбар и стигнал до мрачното подножие на Ехориат. Студени и пусти били земите наоколо и той се оглеждал безнадеждно, изправен пред огромен каменен куп в подножието на отвесна скала; и не знаел, че само туй е останало от древния Спасителен път — Сухата река и сводестата порта били отдавна затрупани. Тогава Хурин вдигнал очи към сивото небе, мислейки, че може пак да съзре орлите, както в далечните дни на своята младост; ала видял само сенки, довеяни откъм Изтока и вихрени облаци около недостъпните върхове; и не чул нищо освен воя на вятъра из камънаците.
Но стражата на орлите вече била удвоена и в гаснещите лъчи на залеза могъщите птици добре виждали Хурин далече под себе си; и веднага сам Торондор отнесъл вестта на Тургон, тъй като му се сторила важна. Ала Тургон отвърнал:
— Нима Моргот е задрямал? Сгрешил си.
— Не — рекъл Торондор. — Ако Орлите на Манве имаха обичай да правят такива грешки, владетелю, то отдавна щяха да бъдат напразни всичките ти опити да се укриеш.
— Щом е тъй, зло вещаят словата ти — казал Тургон, — понеже могат да означават само едно. Дори и Хурин Талион не е устоял пред Морготовата воля. Сърцето ми е затворено.
Ала когато Торондор отлетял, Тургон дълго седял замислен и с дълбок смут си припомнял подвизите на Хурин от Дор-ломин; и отново отворил сърцето си, та пратил орлите да търсят Хурин и да го доведат в Гондолин. Но било твърде късно и повече не го видели ни по изгрев, ни по залез.
Защото Хурин дълго стоял отчаян пред безмълвните канари на Ехориат и през разкъсаните облаци гаснещото слънце обагряло побелелите му коси в червено. Тогава той гръмко се провикнал сред пущинака без страх от вражески съгледвачи и проклел тая немилосърдна земя; а накрая застанал върху една висока скала и призовал с мощен глас:
— Тургон, Тургон, припомни си Серехското мочурище! О, Тургон, няма ли да ме чуеш в потайните си чертози?
Но не се чувал ни звук, освен тихия шепот на вятъра из сухите треви.
— Тъй шумоляха и тревите в Серех по залез слънце — промълвил той; и още преди да довърши, слънцето потънало зад Сенчестите планини, наоколо паднал мрак, вятърът стихнал и над пущинака се възцарило безмълвие.