61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Трябвало е да го държиш под око. Лоуъл също. Какво му се е случило преди година? Би трябвало да държиш под око и онзи Монтгомъри. Хората, които се озовават на местопрестъплението сами, често се оказват и извършителите.
— Трябва ли да ги събера в участъка?
— По-добре да събереш всички. Целият шибан личен състав. Да ги вкараш тук, в тази зала. Само така ще бъдеш сигурен, че и твоят човек е между тях.
— Дали? — попита Холанд.
— Разбира се.
— Трябва ли да го направя?
Ричър замълча. Основен въпрос за всяко ченге. Ами ако греша?
— Екипът в къщата на мисис Солтър е чист — рече Холанд. — Никой не е излизал, никой не е чакал на празния паркинг. Всички имат алиби. Както и ти.
— Вярно, така е.
— Следователно мога да ги оставя на пост.
— Но първо трябва да ги предупредиш — каза Ричър. — Усети ли, че примката се затяга, твоят човек може да направи още един, последен опит.
— Те ще го заковат.
— Само ако ги предупредиш. Иначе какво ще се получи? Един колега просто се появява на вратата. Как ще го посрещнат? Първо стрелят, а после задават въпроси, а?
— Ще го заковат по-късно.
— Дори прекалено късно.
— Това би означавало самоубийствена мисия.
— Той може би е готов за нея. Дава си сметка, че рано или късно ще го хванат. Че каквото и да се случи, ще умре. Притиснат е до стената. Ще го изпържат на стола, независимо дали е убил двама или трима души.
— Може би изобщо няма да се появи. Може би няма да изпълни заповедта ми.
— Това би означавало да се саморазкрие. Все едно че рисува мишена на гърба си. И ще ти спести куп усилия.
— Въпросът е дали да ги събера още сега?
— На твое място бих го направил — каза Ричър. — Основното задължение на полицията е да прочиства улиците от престъпници.
Холанд проведе серия от телефонни разговори. Седем на брой, с четирите жени и тримата мъже, охраняващи мисис Солтър. С много необичаен контекст. Вярвайте само на себе си, защото между вас има убиец. После включи радиостанцията и обяви обща тревога. Всички служители трябваше да се явят в участъка в рамките на трийсет минути. Независимо къде са и с какво се занимават, независимо дали са на работа, или почиват. Което според Ричър беше малка тактическа грешка. По-добре би било просто да изиска присъствието им. И бездруго щеше да им трябва време, за да дойдат до тук. Но поставянето на краен срок, независимо колко е къс той, щеше да бъде сигнал за престъпника, че все пак разполага с време и свобода на действие, за да довърши делото си. При това в максимално удобна обстановка на объркване и хаос, с щъкащи навсякъде ченгета. Следващият половин час щеше да бъде крайно рискован.
Холанд остави радиостанцията и посегна към слушалката.
— Все още не сме уведомили Ким Питърсън — рече с въздишка той.
— Не го прави по телефона — спря го Ричър. — Не е хубаво.
— Знам. Възнамерявам да звънна на дежурния, защото ти ще я уведомиш. Дежурният ще те закара, а после ще те върне обратно. Мисля, че един час ще ти бъде достатъчен.
— Сериозно ли говориш?
— Аз нямам време. Ще бъда много зает.
— Но аз нямам статут — поклати глава Ричър. — Аз съм само един непознат, който минава оттук.
— Вече я познаваш. Нали пренощува в дома ѝ?
— Това е твоя работа, а не моя.
— Но си го правил и друг път, нали?
— Няма значение.
— Сигурен съм, че си се справял добре.
— Не особено.
— Трябва да го направиш! — отсече Холанд. — Защото аз просто не мога, разбираш ли? Не мога!
След един час на място 1А в предната част на салона Платон започна да губи търпение. Нощните полети му бяха досадни. През деня имаше гледка, дори и от десет километра височина. Далечна и еднообразна, разбира се, но все пак гледка. Пътища, къщи и градчета, които му напомняха, че там долу има нови клиенти, които чакат да бъдат зарибени и обслужвани. Но през нощта не можеше да ги види. През нощта цареше мрак, прорязван само от далечни мигащи светлини.
Той стана и тръгна по пътеката. Покрай хората си към големия салон на икономична класа, освободен от седалките. Огледа екипировката, струпана на пода, а после се зае да я проверява. Защото той беше Платон, а другите не бяха.
Храната и водата не бяха интересни. Седем палта, седем шапки, седем чифта ръкавици. Всичките нови и удобни. Всъщност палтата не бяха палта, а дебели якета с пълнеж от гъши пух като на популярния анимационен герой Норт Фейс. Шест от тях бяха с нормални размери, а седмото — детско. Автоматите бяха „Хеклер & Кох“, модел МР5К, с къси цеви, смъртоносни. Любимото му оръжие. Имаше и седем малки раници с фенерчета и резервни пълнители.
След което той откри и един проблем. Ремъците на раниците трябваше да бъдат максимално отпуснати на дължина, за да могат да се сложат върху якетата. Ясно като бял ден, но въпрос на съобразителност, която не беше проявена.