Спиращият войната

— Добре. Вие двамата идете ей там. — Махна към моравата.

Двамата мъже се спогледаха и тръгнаха накъдето им посочи.

— По-далече, за да не ни чувате! — подвикна им Лайтсонг.

Те кимнаха и продължиха.

— Така. — Лайтсонг погледна останалите. — Вие четиримата кои сте?

— Бяхме нападнати от мъжа в коридора — отвърна един от слугите и посочи други двама. — Ние тримата. И… другия. Когото убиха.

— Ужасно неприятно. — Лайтсонг посочи друг участък на моравата. — Вие също се отдалечете. Вървете, докато престанете да ни чувате, и изчакайте.

Тримата се изнизаха.

— А сега ти. — Лайтсонг сложи ръце на кръста си и изгледа последния — нисичък жрец.

— Аз видях нападателя да бяга, ваша милост — каза жрецът. — Гледах през един прозорец.

— Много навременно, браво. — Лайтсонг посочи трети участък на моравата, достатъчно отдалечен, та жрецът да не може да говори с другите. Той тръгна натам, а Лайтсонг се обърна отново към жреца, който явно надзираваше нещата тук.

— Каза, че натрапникът е пуснал Безжизнено животно?

— Катерица, ваша милост — отвърна жрецът. — Хванахме я.

— Иди и ми я донеси.

— Ваша милост, доста дива е и… — Млъкна, срязан с поглед от Лайтсонг, и махна на един слуга.

— Не. Не слуга. Иди и ми я донеси лично.

Жрецът го погледна невярващо.

— Да, да — каза Лайтсонг и му махна да тръгва. — Знам. Оскърбява достойнството ти. Може би трябва да помислиш дали да не приемеш аустризма. Засега изпълнявай.

Жрецът тръгна, като мърмореше недоволно.

— Останалите — обърна се Лайтсонг към собствените си слуги и жреци. — Изчакайте тук.

Те изглеждаха примирени. Може би започваха да свикват с пренебрежението му.

— Хайде, Съсел — каза Лайтсонг и закрачи към първата група, която бе отделил на моравата — двамата пазачи. Ларимар забърза да го догони.

— Така — каза Лайтсонг на двамата, след като се увери, че са достатъчно далече, за да не ги чуят останалите. — Сега ми разкажете какво видяхте.

— Приближи се към нас, като се преструваше на луд, ваша милост — каза единият. — Излезе от сенките и си мърмореше нещо. Беше само преструвка обаче и като се доближи достатъчно, ни нападна.

— Как? — попита Лайтсонг.

— Мен ме спипа за врата с пискюлите на Пробуденото си палто — каза пазачът и кимна към приятеля си. — Него го удари в корема с дръжката на меч.

Вторият пазач вдигна ризата си, показа голяма синина на корема си, после изви глава настрана и посочи друга на шията си.

— Задуши ни и двамата — продължи първият. — Мен с ония пискюли, Фран с ботуш на врата. Това беше последното, което помним. Докато се съвземем, вече го нямаше.

— Задушил ви е — каза Лайтсонг. — Но не ви е убил. Само колкото да изпаднете в безсъзнание?

— Точно така, ваша милост.

— Опишете ми този човек.

— Висок — каза пазачът. — С четинеста брада. Не много дълга, но не и подрязана.

— Не беше вмирисан или мръсен — добави другият. — Просто изглеждаше немарлив. Косата му беше дълга — стигаше до шията му — и не беше виждала гребен от дълго време.