Спиращият войната

— Искате ли да пратя някой, който да извести за вас, ваша милост? — попита Ларимар.

Лайтсонг се поколеба.

— Не — отвърна накрая и погледна двамата пазачи на главния вход. Изглеждаха много по-мускулести от обикновените слуги и носеха мечове. Мечове за дуел, предположи той — макар никога да не беше боравил с такъв.

Приближи се към тях.

— Господарката ви тук ли е?

— Боя се, че не, ваша милост — отвърна единият. — Отиде да посети Олмадър за следобеда.

„Олмадър — помисли Лайтсонг. — Още една с Безжизнени заповеди. Работа на Блашуивър?“ Може би щеше да се отбие по-късно — липсваше му бъбренето с Олмадър. Тя, за жалост, го мразеше.

— Аха — каза той на пазача. — Е, все едно, трябва да огледам коридора и мястото на нападението.

Пазачите се спогледаха.

— Аз… не знам дали можем да ви разрешим това, ваша милост.

— Съсел! — каза Лайтсонг. — Могат ли да ми забранят?

— Само ако имат пряка заповед от Мърсистар да го направят.

Лайтсонг погледна отново мъжете. Те отстъпиха с неохота.

— Всичко е наред — успокои ги той. — Тя ме помоли да се погрижа за нещата. Един вид. Идваш ли, Съсел?

Ларимар го последва в коридорите. Лайтсонг отново изпита странно удовлетворение. Инстинкти, каквито не беше знаел, че притежава, го тласкаха да потърси мястото, където беше умрял слугата.

Дървото беше подменено — Извисеното му зрение лесно можеше да долови разликата между новото дърво и старото. Продължи още малко напред. Петното, където дървото бе посивяло, също го нямаше, безупречно подменено с нов материал.

„Интересно — помисли той. — Но не и неочаквано. Чудно… има ли други такива петна?“ Продължи още малко напред и бе възнаграден с още едно петно ново дърво — квадратно.

— Ваша милост? — каза някой.

Лайтсонг вдигна глава и видя неучтивия млад жрец, с когото бе говорил предния ден. Усмихна му се.

— А, добре. Надявах се, че ще дойдеш.

— Това е крайно нередно, ваша милост — каза мъжът.

— Чух, че яденето на много фурми може да те излекува от това — отвърна Лайтсонг. — Значи, трябва да говоря с пазачите, които са видели нахлулия.

— Но защо, ваша милост? — попита мъжът.

— Защото съм ексцентричен — отвърна Лайтсонг. — Повикай ги. Трябва да говоря с всички слуги и пазачи, които са видели извършилия убийството.

— Ваша милост — каза притеснено жрецът. — Градските власти вече се занимаха с това. Решиха, че нарушителят е бил крадец, дошъл за колекцията картини на Мърсистар, и обещаха, че ще…

— Съсел — прекъсна го Лайтсонг. — Може ли този човек да пренебрегне искането ми?

— Само с огромен риск за душата му, ваша милост — отвърна Ларимар.

Жрецът ги погледна ядосано, а след това се обърна и прати един слуга да изпълни искането на Лайтсонг. Богът коленичи и неколцина слуги си зашепнаха притеснено. Явно смятаха за нередно бог да се унижава така.

Лайтсонг ги пренебрегна и огледа квадрата ново дърво. Беше по-голямо от двете изкъртени и цветовете съвпадаха по-добре. Беше си просто квадратно петно дърво, съвсем малко по-различно на цвят от съседните. Без Дъх — и то много — нямаше дори да е забелязал разликата.