Спиращият войната

„Не трябваше да проговарям“, помисли си. Но пък реагирането на изкуство като че ли беше единственото важно нещо, което правеше.

Загледа се отново в резките петна боя, всяка фигура — само два коси удара. Беше красиво. Можеше ли войната да е красива? Как можеше да намира красота в тези сиви лица, връхлитащи върху плът, Безжизнени, избиващи хора? Тази битка дори не беше означавала кой знае какво. Не беше решила изхода от войната, въпреки че водачът на Съюза на Пан — кралствата, обединени срещу Халандрен — беше паднал убит в нея. Накрая дипломация бе решила Велебран, не кръвопролитие.

„Нима мислим отново да започнем това?“ Не можеше да откъсне поглед от красотата на картината. „Нима се каня да поведа война?“

„Не — каза си наум. — Не, просто съм предпазлив. Помагам на Блашуивър да укрепи политическа фракция. По-добре, отколкото просто да оставя нещата да минават покрай мен. Велебран е започнала, защото кралската фамилия не е била предпазлива.“

Картината продължаваше да го привлича.

— Какъв е този меч? — попита Лайтсонг.

— Меч ли?

— Черният — каза Лайтсонг. — В ръката на жената.

— Аз… не виждам меч, ваша милост. Честно казано, и жена не виждам. Само произволни удари на четката.

— Нарече я „Битката на Сумрачните водопади“.

— Заглавието на творбата, ваша милост — каза Ларимар. — Предположих, че и вие сте объркан като мен, затова ви казах как я е нарекъл художникът.

Замълчаха. Най-сетне Лайтсонг се обърна и се отдалечи от картината.

— Приключих с критиката на изкуство за днес. — Поколеба се за миг. — Не изгаряйте тази картина. Запази я за колекцията ми.

Ларимар кимна. Докато излизаше от палата, Лайтсонг се помъчи да съживи донякъде нетърпението си и успя — макар споменът за ужасната красива сцена да остана в ума му. Смесен със спомените от съня, с грохота на бурни ветрове.

Дори това не можа да помрачи настроението му. Нещо се беше променило. Нещо го възбуждаше. В Двора на боговете бе имало убийство.

Не знаеше защо това трябва да му се струва толкова интригуващо. Трябваше по-скоро да го намира за трагично или обезпокоително. И все пак през целия му живот всичко му беше осигурено. Отговори на въпросите му, забавления, удовлетворяващи капризите му. Почти по случайност беше станал чревоугодник. Само две неща му се отказваха: знанието за миналото му и свободата да напуска двора.

Нито едно от тези ограничения нямаше скоро да се промени. Но тук, в двора — двора с твърде многото сигурност и удобство — нещо се беше объркало. Дреболия. Нещо, което повечето Завърнали се щяха да пренебрегнат. Никой не го интересуваше. Никой не искаше да се интересува. Кой тогава щеше да възрази на въпросите на Лайтсонг?