Слуга на Империята

Последва клане, Кевин, който никога досега не беше виждал чо-джа в битка, настръхна. Виждал беше да умират хора, но никога разсечени на две отзад, с един-единствен удар на черните, остри като бръснач хитинови предни крайници. Чо-джа бяха убийствено бързи и избиваха с педантичното усърдие на машини.

След малко всичко свърши.

— Вашите чо-джа бързо оправиха номадите — отбеляза лорд Чипино. Тонът му издаваше, че не изпитва никаква радост от клането. — Може би ще премислят дали да притесняват отново керваните ни.

Мара вдигна ветрилото си от възглавничките и го отвори замислено. Разхлади се с него, повече от нерви, отколкото от горещината. Макар кървавите забавления да не й допадаха, не показа погнуса от гледката на клането.

— Защо трябваше да нападат тежко охраняван керван? В името на Лашима, не са ли видели, че освен почетната ви гвардия има още много воини?

— Кой може да каже какво мотивира варварите? — отвърна той и изгледа Мара от носилката си. — Ако не ги познавах достатъчно, щях да кажа, че са фанатици на Червения бог.

Но номадите на Достари не вярваха в Туракаму, или така поне твърдяха текстовете в храма на Лашима, където беше учила Мара. Нарастващите нарушения по границата нямаха никакво обяснение, а описанията на сблъсъците с номадите, предложени от лорд Чипино в странноприемницата над картите, само усилваха впечатлението за безсмислено прахосване на живот.

Мара тръсна ветрилото и го затвори. Повече от всякога се боеше за Аяки. Беше очаквала да прекоси океана, за да осигури помощ и бързо разрешение на проблема с притеснителните нападения по границата. Но вече усещаше, че проблемът е по-тежък, отколкото си бе мислила. Можеше да не се върне за есенната сеитба, а от това сърцето й изстиваше от мрачни предчувствия. Но не издаде на глас тревогите си и щом керванът тръгна отново, помоли да й покажат забележителностите на планината. Кевин крачеше до носилката й и слушаше как най-добрият съгледвач на Чипино изброява имената на върхове, долини и скали, които понякога се извиваха над пътя в изваяни от вятъра каменни сводове.

Лека-полека се ориентираха в тази нова и чужда земя. През последвалите седмици и месеци суровите голи долини затъпиха духа, а огромните пустинни хоризонти смалиха душата до нищожност. При всяка възможност Кевин се оттегляше в командната шатра на Мара, която, макар и направена от пластове съшита кожа на нийдра и намаслена, за да пази от нощния студ, все пак беше пищно обзаведена отвътре.

— Кой си? — извика пазачът пред шатрата.

Кевин смъкна плата, който държеше притиснат до лицето си, и вдиша прашния въздух.