Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
— Добре е, благодаря, и благодарна за отсъствието ми, което я пази да не забременее отново. Завийте тук — нареди лорд Чипино на носачите си и свитата плавно зави в една тясна пресечка и навлезе под пъстрата сянка на странноприемница с открит преден двор.
По дължината на черната стена се изпъваше тезгях за освежителни напитки и ястия. На него се продаваха супи, сладкиши и напитки от местната билка, наречена теш, както и обичайната чоча. Гостите с по-нисък сан припряно опразниха пейките и масите, за да направят място за по-висшите от тях, а слуги с широки ризи зашетаха да разчистят и наредят чисти чаши и блюда. Чипино покани Мара да седне, зае господарското място в челото на масата и подпря лакти на остърганите дъски, опрял брадичка на сплетените си пръсти. Изгледа младата жена, която бе съкрушила лорд Джингу в собствения му дом и чиято проницателност в Играта й печелеше известност. Воините на Люджан и на Ксакатекас се бяха строили около двамата. Кевин бе с носачите настрани и не можеше да чува разговора. От жестовете на Мара обаче разбра кога приключи учтивото бъбрене и започна обсъждането на сериозни неща. Слуги поднесоха храна, която остана настрана почти недокосната, за да има място за свитъците с карти и табличките, донесени от слуга в жълто-пурпурна ливрея.
След малко Мара махна на Кевин да дойде и да застане до рамото й.
— Искам да чуеш това — каза му и от тона й мидкемиецът разбра, че възнамерява да го попита за мнение по-късно, когато щяха да имат време за разговор насаме.
— Едно нещо трябва да се установи — каза Ксакатекас. — Разбойниците от Цубар стават много по-многобройни и необичайно агресивни. Въпросът, който бих задал, е защо?
Мара го погледна твърдо.
— Ще го разберем, лорд Чипино. — Завъртя празната си чашка за теш с пръсти и добави уклончиво: — Уверявам те, именията ми са здраво укрепени.
Господарят на Ксакатекас се усмихна, оголвайки два реда равни зъби.
— Значи, дъще на Сезу, двамата се разбираме добре. Врагът няма да спечели никакво предимство. — Пресегна се, вдигна бокала си от джамарски кристал в ръцете си, по които нямаше пръстени, и добави: — За победата.
Мара го погледна в очите и кимна и по някаква неясна причина ледени тръпки полазиха по гърба на Кевин.
Докато Господарят и Господарката станат от масата, „Коалтека“ беше разтоварен. Паланкинът на Мара чакаше до този на лорд Чипино, а слугите бяха докарали стадо товарни животни, шестокраки естествено, приличаха на кръстоска между камила и лама, ако се изключеха ушите, които бяха люспести и извити. Сандъците с багажа на Мара и палатките, мангалите, чувалите с въглища, буретата с масло, запаси и продоволствието за армията й бяха вързани на странни извити в средата самари на гърбовете на съществата. Керванът бе много дълъг и шумен от блеенето на животните и подвикванията на смуглите им гледачи, до един с шалчета на шиите. Военните отряди, хора и чо-джа, се строиха и изкачването в планините започна.
Разсеян от едно кикотещо се хлапе, което се въргаляше в канавката край пътя, Кевин се сепна от плисването на нещо мокро.
Обърна се рязко, видя бялата слюнка на ръкава си и изруга на мидкемийски:
— По дяволите!
Люджан се ухили.
— Не стой много близо до кердидрите. Плюят.
Кевин перна с ръка пенестата мръсотия и я смъкна на паважа. Вонеше неприятно, като изгнил лук.
— Явно не харесват миризмата ти — довърши със смях Бойният водач.
Кевин изгледа накриво нахалното животно. То също го гледаше с виолетовите си очи с дълги мигли, извило маймунските си устни.
— Чувството е взаимно — измърмори му той. И му пожела наум да хване запек и тръни да набодат и шестте му меки лапи.
Щом приближиха проходите, планинският пейзаж се промени драстично. Гористите склонове отстъпиха на изстъргани от ветровете сипеи. Миризмите на нагрят от слънцето камък замениха тези на зеленина и пръст. Високият хребет се разпадна на накъсани низове от голи хълмове, засипани с океани от пясък. Слънцето грееше в забуленото от пелени разлетяла се ситна прах небе и печеше земята с потръпващи вълни горещина. Самата земя сякаш тлееше, чакълеста и нашарена с жилки червено, черно и охра.
В замяна на това нощите бяха мразовити, със сухи ветрове, пронизващи през дрехите като ледени игли. Пастирите и местните водачи вдигаха шалчетата на вратовете си пред лицата си, за да ги предпазват от понесения от вятъра пясък.
Столетия такъв климат бяха изваяли скалите в странни образувания, наподобяващи кули и подобни на демони огромни стълбове, пронизали келеуанското небе. Кевин и Мара ги зяпнаха изумени в началото… но не и след първия набег на пустинниците, който ги сполетя на стръмната пътека, водеща към един превал.