![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Тогава да тръгваме — заповяда Лорн. — Тихо и в нишка. Десет стъпки между двама души. Йерас, ти ще вървиш отпред. Логан, ти си последен.
Целия ден следваха следите с поглед, вперен напред, съсредоточени върху усилията си, като говореха малко, за да си пестят дъха. Водени от Йерас, следваха пътищата и пътеките, по които аркантците бяха минали преди тях. Всеки изминал час ги приближаваше до противниците им, но продължаваха да бъдат все така предпазливи и се криеха при най-малкия подозрителен шум. Достатъчно беше Йерас да даде знак, за да изчезнат в храсталаците, зад някоя могилка или дърво, готови да извадят мечовете, целите превърнали се в очи и уши. Не се страхуваха толкова от засада, колкото от случайна среща, която да ги издаде.
Следобедът преваляше, когато Йерас, върнал се назад, събра групата зад един голям храст. Всички клекнаха, за да го изслушат.
— Останете тук, докато аз отида да видя какво става по-нататък — прошепна Йерас.
— Какво има? — попита Лорн.
— Подуших миризмата на горски огън. Или са се установили на лагер за през нощта, или приближаваме скривалището им.
— Сигурен ли си, че искаш да отидеш сам? — попита Алан.
— Да, предпочитам така.
— Тогава ще те чакаме тук — реши Лорн. — Бъди предпазлив.
Йерас повери скъпоценния си арбалет на Логан и изчезна безшумно сред храстите.
— Можем ли да имаме по-добър съгледвач от този мъж? — прошепна Алан на ухото на Лорн.
— Съмнявам се.
После, като се обърна към останалите, Лорн добави:
— Да се възползваме, за да хапнем по малко.
Йерас се върна след около час и след като пое манерката, която Древис му подаде и отпи направо от гърлото, заяви:
— Открих скривалището им.
— Да! — каза Лорн и победоносно сви юмрук.
Алан го потупа с длан по рамото.
— Ти беше прав, Лорн. Браво.
— Пещера в края на тясното корито на един поток — продължи Йерас.
— Трудно ли се стига дотам? — попита Логан.
Бившият разузнавач направи гримаса.
— Една-единствена пътека. Тясна. На места обградена от скали. Изкачва се нависоко.
— Часови? — попита Древис.
— Трима. Но не от най-бдителните. Аркантците се чувстват на сигурно място.
— Води ни — каза Лорн. — Искам сам да видя всичко, преди да се стъмни.
— На вашите заповеди.
Трябваше да направят голям обход през един особено гъст предателски храсталак, после да се изкачат по стръмен склон, като си помагат със стърчащите корени. Изкачването беше мъчително и опасно. Но им позволи да стигнат до скалист връх над гората, където можаха да си починат и болката в мускулите им да отшуми, а през това време на хоризонта слънцето залязваше.
— А сега? — попита Лорн.
— Оттук — каза Йерас. — Но повече никакъв шум.
Лорн се обърна към останалите.
— Вие засега оставате тук.
Логан и Древис се съгласиха, но Алан се възпротиви:
— И дума да не става. Идвам с вас.
Лорн погледна към Йерас, който бързо вдигна рамене.
— Добре — каза Лорн.
Алан веднага последва Лорн и Йерас, които вече се отдалечаваха, и прошепна с очи, вдигнати към небето:
— Като че ли щях да те оставя само ти да се забавляваш…
След като изминаха десетина метра с котешки стъпки, те се превиха, свиха главите си в раменете и се изкатериха до края на една надвиснала скала. Оттук се откриваше отлична гледка към лагера на аркантците. Можеха спокойно да наблюдават коритото на потока, което се разширяваше след края на пътеката, водеща до него, мястото, където стояха конете, колибите и навесите покрай скалите, каруцата с храна, която още не беше напълно разтоварена, входа на пещерата, пред който гореше огън, както и хората, които спокойно вършеха ежедневните си задължения, без да подозират, че са наблюдавани. Парчета месо се печаха на огъня. Бутилки вино чакаха заедно с други храни, подредени върху богата трапеза.
— Готвят се да отпразнуват победата си — прошепна Алан.
— Скоро ще им се стори горчива — обеща Лорн.
Докато наблюдаваше коритото като стратег, Алан съжали, че не си е взел бинокъла и каза:
— Достатъчен е съвсем малък отряд, за да хванем тук всички аркантци в капан.
— При условие че пещерата няма други изходи — възрази Лорн.
— Така е. Освен това — добави Алан, който мислеше на глас, — не виждам как отряд, колкото и малък да е, би могъл да стигне дотук, без да бъде забелязан. Аркантците ще имат предостатъчно време да офейкат.
Лорн трябваше да признае, че Алан е прав.
Разбира се, вече знаеха къде се крият Призраците. Но сега, когато познаваха терена, му се струваше очевидно, че планът му да се върнат с подкрепление беше чиста илюзия. Всъщност аркантците им бяха дали неповторима възможност да се доближат до скривалището им.