![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Това е първият път, когато Призраците нападат керван с храни — добави Алан. — Не може да е случайно.
Лорн помисли, после се съгласи.
— Вард — каза той, — тръгваме на зазоряване.
Все още беше съвсем тъмно.
Застанал в края на една горичка, Лукас гледаше в далечината и стискаше в шепата си сребърен пръстен, който Исандра му бе подарила. Мислеше за нея, безпокоеше се както винаги човек се притеснява, когато мисли за тези, които обича и са далеч. Тя му липсваше. Искаше му се да може да я вземе в прегръдките си и да усети, че тя се чувства добре. Искаше му се да може да ѝ каже, че я обича. Знаеше, че тя беше преживяла много и гледаше на неговата абсолютна любов като на младежка лудост. Но това не го интересуваше и той не беше способен да я обича другояче.
Някой се доближи до него отзад, като вдигна повече шум от необходимото.
— Аз съм — обади се Горлен.
— Всичко наред ли е? — попита Лукас.
— Да. Но вие нищо не хапнахте цял ден, господарю Лукас.
Лукас видя, че неговият оръженосец — мъж на около трийсетина години, набит, който куцаше след едно счупване на крака — му подава паница с димящо рагу, в която беше сложена лъжица.
— Благодаря — каза той и взе топлата паница.
Не беше гладен, но искаше да достави удоволствие на Горлен. Знаеше, че оръженосецът почита Господарката на Арканте като богиня и че тя го беше накарала да обещае, че ще се грижи всячески за него — Лукас. Да откаже паницата означаваше да попречи на Горлен да изпълни дълг, който за него беше свещен, и да обрече тази простичка душа на тревоги и угризения.
Лукас седна на един дънер, за да му е по-удобно, и изяде няколко лъжици.
— Хубаво ли е? — попита Горлен.
— Да. Благодаря.
— Е, сега вече съм доволен.
И широко усмихнат, оръженосецът остана до него.
Мълчалив.
— Нещо не е наред ли, Горлен? — попита Лукас след малко.
— Изглежда, че им залагаме капан. Вярно ли е?
Лукас остави паницата, която все още беше наполовина пълна, на дънера до себе си.
— Вярно е — каза той.
— И вие мислите, че войниците на Върховното кралство… — Горлен замълча, за да се изплюе на земята. — Мислите, че те ще се хванат в капана, така ли, господарю Лукас?
Обърнат към хоризонта, Лукас се усмихна поверително.
— Вече двайсет дни как обикалят полята напразно. Двайсет дни как им се изплъзваме и ги правим за смях. Повярвай ми, Горлен, няма да издържат на изкушението да ни хванат.
По заповед на Лорн ониксовите гвардейци в пълен състав вдигнаха лагера на зазоряване и яздейки бързо, сутринта пристигнаха на мястото на засадата, която Призраците наскоро бяха устроили на скромен обоз от три каруци и десет войника. Една преобърната каруца лежеше в канавката и тук-там по земята можеха да се видят следи от кръв, но иначе нищо не свидетелстваше за битката, която се беше случила тук. И най-вече нищо не свидетелстваше за нейната жестокост.
— Колко са били аркантците? — попита Лорн, без да слиза от коня.
— Двайсет конника — отговори Алан, който предишната вечер беше успял да разпита един оцелял. — Нашите не са имали никакъв шанс. Петима мъртви и трима ранени, единият от които е бил в такова състояние, че без съмнение не е видял изгряването на новия ден.
— Къде са били откарани ранените?
— В най-близкото село.
— Където никой, разбира се, не се е затичал да им помогне.
Алан вдигна рамене.
— Мога да си представя. Но ако са искали, Призраците са можели да не оставят нито един жив.
— Те не убиват без нужда — каза Вард.
— Накъде са тръгнали? — попита Лорн.
— Натам — отвърна Йерас, който — без дори да слиза от коня — без никаква трудност разчиташе следите по земята. — На изток. Дошли са от север, но после са тръгнали на изток.
— Да вървим.
Забавени от откраднатата каруца с храна, която не им позволяваше да вървят напряко през полята, аркантците бяха поели по пътя, по който и черните гвардейци се впуснаха по следите им. Предишната вечер Алан не беше отишъл по-далече и когато тръгна към Лорн и Вард, беше натоварил двама от своите хора да проследят следите на аркантските конници докато са още пресни. След два часа бързо препускане намериха единия от мъжете, който ги чакаше, седнал до коня си, на бордюра на пътя.
Беше Беор.
— Аркантците се разделиха на четвърт левга оттук — каза той. — Каруцата и неколцина конници поеха по една пътека на север. Другите продължиха по пътя. С Емрин решихме той да следва каруцата, а аз — конниците. Но вече се беше стъмнило напълно и трябваше да изчакаме да съмне. Продължихме да ги следим, веднага щом се развидели, всеки по своя път.