Обединени от божества

— Незначителните неща, които представляват болки и затруднения в нищожния ти животец, бледнеят пред предстоящите изпитания. Не си мисли, че… — заговори Етер.

— Тишина — властно изрече Лейн.

Те моментално се подчиниха. Лейн рядко се обръщаше и към двете. По тази причина думите му имаха далеч по-голяма тежест. Не последва обяснение от негова страна, не беше и нужно. Групата мълчаливо продължи напред. Не след дълго бремето на ситуацията се стовари с цялата си яснота върху Миранда. Стомахът й къркореше, усещаше дразнещата слабост, която й говореше, че не е просто гладна — направо умираше от глад. Зарови из торбата. Разполагаше само със стилуса, вкочанен картоф, два ножа и манерка. Всичко останало бе отнесено от водата или изразходено. Пренесе грудката под плаща си. Много стар трик — телесната й топлина щеше да го стопли достатъчно, за да стане за ядене.

Етер я наблюдаваше с безстрастния си взор, преценявайки я мълчаливо.

Времето напредна. Слънцето започна да гасне, въздухът стана по-студен. Миранда стисна талисмана, който Мин бе носила. Липсваше й. Дори отсъствието на стъпките й правеше света да изглежда кух. По лицето й потекоха сълзи. Бързо ги обърса, по-скоро за да си спести подмятане от Етер, отколкото за да не им позволи да замръзнат. Напразно. Още преди да е свалила ръка, формолеещата бе подхванала атаката си.

— Ето тъга. Определено най-безцелната емоция — тихо каза тя. Миранда не я удостои с отговор, но Етер продължи.

— Каква полза има от оплакването на мъртвите? Страхът те предпазва от опасности, а гневът те мотивира да предприемеш нещо. Тъгуването не допринася с нищо. За смъртните смъртта е неизбежност — факт, чиято непоклатимост не ви убягва в нито миг от съществуването ви. Промяната на поведението, съпровождаща проявата на нещо очаквано и неизбежно, говори за презрително невежество към малкото ви знание за бъдещето.

— Мин ми беше приятелка. Тя значеше нещо за мен.

— Е, вече я няма. Прекараното в мисли за нея време е изгубено — заяви Етер.

Миранда отвори уста да възрази, но преди да го е сторила, Айви се размърда. Протегна се и се прозина, докато биваше внимателно полагана на земята от Лейн. Огледа се сънливо, бавно осъзнавайки къде се намира.

— Какво стана… какво става? — запита тя, по-скоро себе си.

Бавно паметта от последните съзнателни мигове се възвърна. Отчаян, ужасен лик изникна върху муцуната й.

— Чудовището! Дойде отново, нали! Какво направи? — викна тя.

Очите й трескаво започнаха да се стрелват наоколо. Мястото бе различно. Нямаше врагове. Никой не изглеждаше ранен… но някой липсваше.

— Къде е Мин? — ахна тя.

Не беше нужно Миранда да отговаря. Погледът в очите й бе достатъчен.

— Не… НЕ! Загинала е! Мъртва е! — проплака Айви, а викът й бе последван от поток сълзи и хленчове.

Както по-рано, интензивността на тъгата й скоро зарази Миранда. Лейн и Етер останаха незасегнати, но хлипащото създание бе неутешимо. Девойката трябваше да се бори със собствената си слабост, примесена с тази на Айви. Предложи й рамото си, докато същевременно потискаше собствените си сълзи. Някъде дълбоко в съзнанието си се молеше Етер да замълчи. Изглежда тъгата не предизвикваше реакция като тази от страха или гнева, но щяха да бъдат достатъчни само няколко от пропитите с отрова слова, за да превърнат това в далеч по-избухлива ситуация. Засега метаморфът стоеше безмълвно и ги наблюдаваше със студения си, преценяващ взор.