Немското дете [bg]

Ерик подритваше камъчета. Без да погледне Елси, той промълви тихо:

– Внимавай много какво говориш на Франс. У него има нещо... Сякаш кипи вътрешно, отгатвам го.

Елси го погледна изненадана и се запита откъде се беше взел този странен коментар. Ала инстинктивно знаеше, че той е прав. Познаваше Франс още откакто бяха малки деца, но виждаше, че нещо нараства у него, нещо неконтролируемо, неукротимо.

– О, не ставайте абсурдни – изкикоти се Брита. – Нищо му няма на Франс. Ние просто... закачахме се.

– Заслепява те фактът, че си влюбена в него – заяви Ерик.

Брита го плесна по рамото.

– Хей, защо го направи? – подвикна той и се хвана за рамото.

– Защото дрънкаш врели-некипели. Е, искаш ли да идем да поговорим с норвежеца за брат ти, или не?

Брита тръгна, а Ерик и Елси се спогледаха.

– Беше си у дома, когато излязох – каза тя. – Не виждам нищо лошо да поприказваме с него.

Малко по-късно Елси почука дискретно на вратата към сутерена. Ханс изглеждаше малко смутен, когато отвори вратата и видя тримата, застанали отвън.

– Да? – каза той.

Елси погледна към другите, преди да заговори. С крайчеца на окото си зърна Франс, който се доближаваше към тях. Лицето му вече беше по-спокойно, а ръцете му – пъхнати в джобовете на панталоните.

– Чудехме се дали може да поговорим за малко с теб.

– Разбира се – отвърна норвежецът и отстъпи встрани.

Брита леко му намигна на минаване. Момчетата се ръкуваха с него и се представиха. Малката стаичка беше съвсем оскъдно обзаведена. Брита и Елси седнаха на единствените столове, Ханс – на леглото, а Франс и Ерик се настаниха на пода.

– Става въпрос за брат ми – подхвана Ерик. В очите му проблясваше надежда. – Брат ми помагаше на вашите през цялата война. Пътуваше с гемията на бащата на Елси, същата, с която си дошъл, пренасяше разни неща от тук до вашия бряг и обратно. Но преди година германците го плениха на пристанището в Кристиансан и... – Той потрепера. – Оттогава не сме чували нищо за него.

– Бащата на Елси ме пита за него – каза Ханс и погледна Ерик в очите. – Но се боя, че това име не ми е познато. Нито си спомням да съм чувал за швед, пленен в Кристиансан. Но ние сме много. И никак не са малко шведите, които ни помагат.

– Може да не знаеш името му, но нищо чудно да го разпознаеш – настоя Ерик и скръсти ръце в скута си.

– Малко вероятно е, но добре, опиши ми го как изглежда.

Ерик даде на брат си възможно най-точно описание. Не беше много трудно, защото макар Аксел да го нямаше вече близо година, той го виждаше съвсем ясно в съзнанието си. В същото време имаше мнозина други, които приличаха на Аксел, и не беше лесно да се посочат отличителни черти, с които би изпъкнал сред други шведски младежи на неговата възраст.