Немското дете [bg]

Тя подскочи, когато почукване на вратата прекъсна мислите й.

– Здравей, над какво работиш?

На прага стоеше Мартин.

– Проверявам цялата информация, която успях да открия за „Приятели на Швеция“ – отвърна тя с въздишка. – Но заровиш ли се в подобен материал, откриваш неща, които биха изплашили всеки до смърт. Знаеше ли, че в Швеция съществуват приблизително двайсет неонацистки организации? Или че Партията на шведските демократи е спечелила 281 места в 144 общини? Накъде, по дяволите, отива тази страна?

– Не знам, но такива неща те карат да се чудиш – отговори Мартин.

– Направо е ужасно – отсече Паула и ядосано захвърли химикалката си, която се търкули по бюрото и падна на пода.

– Като гледам, трябва ти малко почивка от всичко това – отбеляза Мартин. – Мислех си за още един разговор с Аксел.

– За нещо конкретно ли? – попита Паула.

Тя се изправи и последва Мартин към гаража.

– Не точно. Просто си мислех, че е добре пак да наминем при него. В края на краищата той е най-близкият родственик на Ерик и го е познавал най-добре. Но има едно нещо, за което държа да го попитам. – Мартин направи пауза. – Знам, че съм единственият, който мис-ли, че това има връзка с убийството на Брита Йохансон, само че наскоро някой от тяхната къща е звънял на Аксел, а същото се е случило и през юни, макар да е невъзможно да се каже дали обаждането е било за Ерик или за Аксел. Току-що прегледах телефонните разпечатки от домашния телефон в къщата на братята Франкел и установих, че през юни някой там се е обаждал на Брита или на Херман. Два пъти. Преди те самите да звънят на братята Франкел.

– Струва си да се провери във всеки случай – каза Паула и си сложи предпазния колан. – След като мога да се махна за малко от четенето на всички онези нацистки материали, готова съм да приема всяка теория, без значение колко слабо вероятна изглежда.

Мартин кимна и колата им излезе от гаража. Напълно разбираше чувствата на Паула. Но нещо му казваше, че теорията не е чак толкова слабо вероятна.

Тя беше в шок цяла седмица. Чак в петък Ана се почувства готова поне да започне да възприема факта. Дан го беше понесъл далеч по-добре. След като първоначалното разтърсване беше утихнало, той вече се разхождаше наоколо с тананикане. Категорично беше оборил всичките й възражения с думите:

– О, ще се нареди, ще видиш. Ще бъде направо страхотно! Наше собствено бебче! Това е фантастично!

Ала на Ана никак не й се виждаше „фантастично“. Още не. Постоянно докосваше корема си и се опитваше да си представи мъничкия живот вътре. Засега бе неопределен микроскопичен ембрион, но само след няколко месеца щеше да се превърне в бебе. Макар да го беше преживяла два пъти вече, все още й се струваше неподлежащо на проумяване. Дори този път повече от всякога, защото почти не си спомняше бременността си с Ема и Адриан. Тези спомени бяха потънали в мъгла, в която страхът, че ще бъде бита, доминираше във всеки час от будното й състояние и я преследваше дори насън. Цялата й енергия отиваше да пази корема си, да пази техния живот от Лукас.