Сълзата на дявола [bg]

— Джери, лягай — замоли го Клер.

Той обаче остана прав и продължи да оглежда околността, Опитвайки да различи тъмната фигура на убиеца.

Къде беше? Къде?

Тогава видя някакъв мъж в сенките, вървеше бързо покрай един ред вишневи дървета към „Конститюшън“.

Всеки момент щеше да се добере до тълпата в източната част на Мол.

Кенеди се изправи и измъкна пистолета от ръката на мъртвия агент.

— О, Джери, недей — проплака Клер. — Не! Извикай помощ.

— Няма време.

Тя заплака тихо.

Кенеди спря и се обърна към нея. Погали я по бузата с лявата си ръка и я целуна по челото, както правеше винаги, преди да загаси лампата и да си легне до нея. След това прескочи един млад политик и жена му, залегнали на тревата, и се втурна към булеварда.

„Ще получа удар — помисли си, — ще получа удар и ще умра…“

Въпреки това не спря да тича.

Заобикаляха го познати гледки: паметника на Вашингтон, голите вишневи дървета, кулата на Смитсъновия институт, сивите неоготически постройки на музеите, туристическите автобуси…

Кенеди се задъхваше, но продължаваше да тича.

Гробокопача бе на трийсетина метра напред. Двайсет и осем метра…

Двайсет метра.

Убиецът приближаваше тълпата. Извади черен автомат изпод палтото си.

От дърветата вляво на Кенеди се чу гърмеж. После друг, още два.

„Да! — помисли си Кенеди. — Видели са го!“

Изведнъж обаче пред краката му се вдигна облаче прах, друг куршум изсвистя над главата му.

Господи! Те стреляха по него. Видели са човек с пистолет да тича след тълпата и са решили, че той е убиецът.

— Не, не! — Той се приведе, после посочи убиеца: — Той е!

Убиецът тичаше покрай дърветата, заобиколи встрани към тълпата. Само след минута щеше да е на по-малко от двайсет метра от тях и да избие стотици само с едно натискане на спусъка.

„Да става каквото ще. Да се надяваме само, че ченгетата не ги бива в стрелбата.“ Кенеди продължи да тича.

Чу се още един изстрел, но после явно някой го позна. Нечий глас, усилен от високоговорител, заповяда на полицаите да спрат стрелбата.

— Назад! — закрещя Кенеди на тълпата.

Хората обаче нямаше накъде повече да отстъпват. Бяха хиляди.

Кенеди зави към дърветата, към мястото, където бе видял за последен път Гробокопача.

„Умирам“ — помисли си. Представи си как се гърчи в агония на земята, как напразно опитва да си поеме въздух.

„И освен това, какво, за Бога, се опитвам да направя? Що за идиотщина е това?“ За последен път бе стрелял на летния лагер със сина си — преди трийсет години. Тогава от три куршума никой не мина дори близо до целта, за голям срам на момчето.

„Тичай, тичай…“

По-близо до дърветата, по-близо до Гробокопача.

Агентите забелязаха накъде бяга и сигурно разбраха, че гони убиеца. Десетина мъже и жени в пълно бойно снаряжение тичаха към него.