Сълзата на дявола [bg]

Всяка надежда, че ще спаси кариерата си, увехна, достатъчно бе да види погледите на близкостоящите посетители. След репортажа на Слейд Филипс всички сякаш смятаха Кенеди за съучастник на Гробокопача.

Проблеснаха светкавици, запечатвайки мрачните им образи, които утре щяха да бъдат показани във вестниците с надписа „Кметът и г-жа Джери Кенеди“. Той махна за поздрав на някои от гостите на официалната трибуна и тактично отбягна разсеяните забележки от рода на „Къде се губиш?“ или „Как си, Джери?“. Всъщност никой не се интересуваше от отговорите — всички бързаха да се дистанцират от бъдещия бивш кмет.

Запитаха го: „Чухме, че нямало да идваш на зарята, Джери. Какво те води насам?“

Клер го накара да дойде.

Секретарката на Съюза на учителите афроамериканци се беше обадила да го посъветва да не идва на срещата, на която бе предвидено да държи една от ключовите речи, защото „може би така щяло да е по-добре за всички“.

Той с удоволствие щеше да се прибере вкъщи, но на Клер ѝ дойде по-добра идея:

— Хайде да се напоркаме и да отидем на проклетата заря.

— Не знам, скъпа.

— Е, аз знам. Ти не си от тия, дето бързо подвиват опашка. Излез с вдигната глава.

Той се замисли и си даде сметка, че това е най-умната идея, която е чул тази вечер. Клер извади бутилка „Мое“ и двамата я пресушиха по пътя насам.

Докато си проправяха път сред тълпата около трибуната, Кенеди се здрависа с конгресмен Лейнър, който очевидно веднага позна какъв е агент Ардъл — надзирател.

Лейнър вероятно реши, че каквото и да каже, ще прозвучи като злорадство, затова наведе глава и прошепна:

— Клер, колко си красива тази вечер.

— Благодаря, Пол — отвърна тя, после кимна на мълчаливата г-жа Лейнър: — Здравей, Майнди.

— Джери, какви са последните новини за разследването? — попита конгресменът.

— Все още чакам да ме уведомят.

— Заповядайте тук, господин кмете — покани го един разпоредител; посочи един празен ред оранжеви сгъваеми столове зад другите официални гости. Хвърли поглед към едрия агент: — За вашия приятел също има място.

— Не, не — отклони поканата Кенеди. — Можем да седнем и на стълбите.

— Не, моля ви…

Кенеди обаче, поне засега, можеше да взима и сам някои решения. Махна на Лейнър и разпоредителя, постла сакото си на най-горното стъпало за Клер и седна до нея. Си Пи Ардъл разбираше какво неудобство представлява присъствието на федерален агент за кмета, затова се настани на известно разстояние встрани.

— Обичах да се разхождам тук като дете — сподели той.

Това изненада Кенеди: повечето федерални агенти идват от други райони на страната.

— Тук ли сте израснали?

— Да. И пари да ми дават, не бих се преместил в Мериленд или Вирджиния.

— Къде е домът ви, агент Ардъл? — поинтересува се Клер.

— Близо до зоологическата градина. Почти на булеварда.

Кенеди се засмя леко. Като ще е затворник, поне тъмничарят да е местен жител.