Богиня [bg]

– Започвай да говориш – заповяда Хелън, докато вървеше бавно към майка си, която се мъчеше да се отдалечи от нея, придвижвайки се на ръце и колене. – Искам да знам всичко.

– Хелън! – извика Кастор и секунда по-късно я държеше за ръцете и се опитваше да я дръпне назад. – Какво се е случило? – попита той, задъхан от усилието да я овладее.

Хелън можеше лесно да надвие Кастор, но още докато обмисляше да направи точно това, той проговори в ухото й.

– Не си струва – каза той със съчувствен тон. – Каквото и да ти е направила, не си заслужава. Те искат да направим именно това, Хелън. Искат да се избием помежду си и тогава всичките им проблеми са решени. Помни това.

Тя наистина помнеше. Беше се случило в няколко от животите, които можеше да си припомни. Най-ужасните примери горяха най-ярко.

Помнеше когато Артур, защитникът на боговете, се бе сражавал с племенника си Мордред, защитникът на Авалон. Двама велики мъже се раниха смъртоносно един друг и двамата загинаха в една и съща битка. Авалон се разтвори в мъглите, а Камелот рухна, изгасявайки двете най-ярки светлини в една епоха на мрак. Единствените победители от тази битка бяха боговете.

Хелън се отпусна и кимна, за да даде на Кастор да разбере, че нямаше да убие майка си. Той я пусна и тя се обърна, за да види, че Ноел се е присъединила към съпруга си.

– Какво става? – попита Ноел, като погледна опустошения двор. – Моля те. Влез вътре и се успокой.

– Тя излъга. Не съм дъщеря на Аякс. А на Джери – каза Хелън с механичен глас. – Лукас и аз не сме братовчеди.

– Как така? – попита Ноел. Тя и Кастор си размениха объркани погледи. – Лукас я чу да казва...

– Че всички сме семейство – прекъсна я Хелън, проумявайки как го беше направила Дафна. – Точно това каза, дума по дума, пред Лукас. И технически е права. Всички богове имат родствена връзка, значи и ние също сме роднини – далечни. – Тя млъкна и преглътна, за да смекчи усещането за задушаване в гърлото си. – Аз съм тази, която каза на Лукас, че съм дъщеря на Аякс, когато с него бяхме насаме, а не тя.

Хелън направи пауза, спомняйки си как едва не се беше отдала на Лукас в оранжерията, точно преди да му каже голямата лъжа на майка си. Спомни си как Лукас я беше целувал, сякаш можеше да я вдиша през кожата си. Как беше дърпал дрехите й, докато я насочваше толкова внимателно надолу към земята. Все още можеше да го почувства, да види формата на едрите му рамене над нея и знаеше, че моментът, когато го бе отблъснала от себе си, беше моментът, решил целия й живот.

Лукас. Домът й. Имението, за което бе платила милион пъти, но в което още не беше живяла.

На нея и Лукас им беше предопределено да бъдат заедно. Трябваше да са заедно тази нощ, но вместо това тя беше отблъснала най-големия дар в живота си заради майка си. Омразата я порази като спазъм и Хелън се зарея някъде между гаденето и болката.

– Вярвах го, затова Лукас чу истината, въпреки че това е лъжа. – тя довърши с нисък глас, опитвайки се да овладее почти физическата нужда да удари майка си с юмрук.