Розата и бодилът [bg]

Но църквата помнеше. Църквата чакаше.

Близо хилядолетие нифронската църква бе издирвала изгубения наследник на последния император. По някакво чудо последната издънка на единната власт бе успяла да избегне разрухата. Надеждата за този наследник бе поддържала вярата и в най-мъчителни времена. Издигнала този спомен в святост, църквата мечтаеше да върне човечеството сред предишното просветлено величие, далеч от дребнавите схизми. Далеч от безумието, склонно да поставя на престола всеки бандит с достатъчно на брой малоумни следовници.

Времената без просвета се бяха проточили мъчително дълго. Но чакането наближаваше своя край.

Епископът спря и се загледа в стичащите се по фасадата капки. Този шедьовър с двойна камбанария заслужаваше да стои на някое много по-достойно място, а не в толкова дребен град.

Той извърна глава назад, към руините, които все още димяха. Върху му тежаха не само мокрите дрехи, а и провалът. Но поне Салдур бе останал неразкрит. Тайнственият убиец на Екзитър бе сторил огромна услуга на епископа.

— Отчаян ден — промърмори задържащият вратата Олин. Той имаше склонността да изтърсва подобни нелепици.

При влизането си в църквата Салдур веднага почувства обичайната принадлежност. Сред мраморните колони, накъсван от свещи мрак и уханието на салифан го посрещна ново битие. Тук светските тревоги не пристъпваха.

Епископът спря, капещ. Олин затвори вратата и попита:

— Какво да направя за вас?

— Изтичай до покоите ми и запали камината. Приготви ми топла вода — искам да се изкъпя. А преди това ми донеси кърпа, за да се подсуша. Целият съм измръзнал.

— Разбира се.

Тлъстичкият Олин се отдалечи с провлачване на нозе. Изглежда той така и не се бе научил да отделя стъпала от земята.

Вън епископът не бе обръщал внимание на мокротата, но тук тя се превърна в същинско терзание. Беше му неприятно да помръдва, за да не усеща допира на мокри одежди. И все пак той направи крачка напред към покоите си, сгърчил лице в примирение. Щеше да изтърпи неприятния път, защото той щеше да донесе облекчение. След ваната — срещу тази влага Салдур нямаше нищо против — старецът щеше да се подсуши, да се свие в леглото и да се потопи в заслужен сън. Изминалата нощ бе дълга.

Тропането по вратата прозвуча още при следващата му крачка.

Епископът се обърна и въздъхна. Тъй като беше сам, наложи му се лично да блъсне вратата.

На прага стоеше русокос благородник, подгизнал не по-малко от него. Непознатият го погледна в очите и се усмихна.

— Ваше Преосвещенство! — Мъжът изглеждаше изключително доволен: нещо необичайно в последно време. — Толкова се радвам да ви видя.