![Вещиците: Лашър [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/4/veshchicite-lashr-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Лашър [bg]». Краткое содержание книги:
Той запълзя на четири крака и заоглежда цветовете на килима, а после тръгна покрай стените. Имаше дълги здрави бели бедра, а ръцете му под лактите бяха необичайно дълги, но когато се облечеше, това не личеше особено.
Около три сутринта тя успя да избяга сама в банята; това се бе превърнало в най-голямата й мечта. Така щеше да е и занапред. В Париж мечтаеше единствено да влезе в някоя баня сама и той да не стои пред вратата, да не се вслушва във всеки звук, да не й вика да се обади, че е още там и няма намерение да бяга, да не пита дали има прозорец, през който може да се измъкне.
Той се снабди с паспорт на следващия ден. Каза, че намерил един човек, който прилича на него.
— Ами ако не носи паспорта си? — попита тя.
— Е, все пак ще идем на някое място, пълно с пътници, нали? Ще идем там, където хората ходят с паспортите си, и ще чакаме да видим подходящ обект, както се казва, и ще му вземем паспорта. Май не си толкова умна, за колкото се мислиш, а? Та това е елементарна работа.
Отидоха до едно туристическо бюро и зачакаха отвън; проследиха висок мъж, който току-що бе получил паспорта си. Лашър се изпречи пред него. Тя гледаше със страх как той удря човека и взима паспорта му. Като че никой не забеляза това. Улиците бяха пълни с хора и от шума я болеше главата. Беше студено, много студено. Той издърпа човека за палтото в един вход. Да, просто така. Всичко стана пред очите й. Не беше излишно груб. Просто приведе човека в безпомощно състояние, както сам се изрази, и взе паспорта му.
Фредерик Ламар, на двайсет и пет години, жител на Манхатън.
Да, Лашър наистина приличаше на човека от снимката, а когато подстрига малко косата си, никой вече нямаше да види разликата.
— Но онзи човек може да е мъртъв — каза тя.
— Аз май не изпитвам нищо към човешките същества — отвърна той и изведнъж сякаш се изненада. — Нима аз не съм човешко същество? — Стисна главата си и тръгна пред нея по паважа, като се обръщаше на всеки няколко секунди, за да се увери, че го следва, въпреки че долавяше миризмата й и щеше да разбере, ако тълпата ги раздели. Каза, че се опитва да си спомни катедралата. Сузан не искала да иде там. Страхувала се от руините на църквата, невежо момиче, невежо и тъжно. Долчинката била пуста! Шарлот можела да пише. Шарлот била много по-силна от Сузан и Дебора.
— Моите вещици — каза той. — Аз носех злато в ръцете им. Щом се научих как да го взимам, не спирах да им нося злато. О, господи, но да бъдеш жив, да чувстваш пръстта под краката си, да се протегнеш нагоре и да видиш как земята се отдалечава от ръцете ти!
Върнаха се в хотела и продължиха с подреждането на хронологията. Той описа на диктофона всички вещици от Сузан до Роуан и за нейна изненада включи и Жулиен. Така ставаха четиринайсет, но тя не отбеляза това, защото числото тринайсет беше много важно за него и той го повтаряше отново и отново — тринайсет вещици, за да се създаде най-силната, способна да го роди, сякаш Майкъл нямаше нищо общо с това и той сам бе своят баща. Изрече и много странни думи — maleficium, ergot, belladonna. По едно време дори започна да говори на латински.
— Какво имаш предвид? — попита тя. — Защо аз бях способна да те родя?
— Не зная — отвърна той.
По мръкнало вече бе станало ясно едно. Не съществуваше никакво чувство за мярка в неговия разказ. Описва четирийсет и пет минути цветовете на дрехите, които Шарлот бе носила, колко неясни са му изглеждали и как сега вече можел да си ги представи — тези нежни, боядисани коприни. А после само с две изречения разказа за бягството на семейството от Сан Доминго за Америка.
Плака, когато тя го попита за смъртта на Дебора. Не можа да я опише.
— Всичките ми вещици… аз ги унищожих, по един или друг начин, освен най-силните. Те ме нараняваха, командваха ме и ме караха да се подчинявам — обяви той.
— Кои? — попита тя.
— Маргьорит, Мери Бет, Жулиен! Проклет да е Жулиен. — Той започна да се смее неконтролируемо, а после скочи и започна да имитира Жулиен — елегантния джентълмен, който прави единичен възел на копринената си вратовръзка, слага си шапката, после излиза, реже края на пура и я слага в устата си.
Беше прекрасен малък спектакъл, той сякаш се превърна в друго същество, дори избъбри няколко думи на френски.
— Какъв е този единичен възел? — попита тя.
— Не зная — призна той, — но преди малко знаех. Вървях в тялото му заедно с него. Харесваше му. Не беше като останалите, които ревностно пазеха телата си от мен и ме изпращаха да се вселявам в онези, от които се страхуваха или искаха да накажат, или пък в онези, които искаха да използват.