Вещиците: Лашър [bg]

Той се изправи на четири крака във водата над нея — членът му беше дебел и леко изкривен. Запуши устата й и пъхна члена си между краката й. Тя бе още разранена от раждането, но все пак уви ръце около врата му и изпита удоволствие, което можеше да я убие.

Облечени с хавлиени халати, те лежаха на пода и го правеха отново и отново. После той се отпусна по гръб и заговори за безкрайния мрак, за чувството, че е изгубен, за топлия пламък на Мери Бет. За буйния огън на Мари Клодет. За излъчването на Анжелик. За объркващото сияние на Стела. Неговите вещици, неговите вещици! Говореше как се е събирал около тялото на Сузан и е чувствал нейната тръпка, как е разбирал какво изпитва тя, но сега усещал това много по-ясно, много по-различно, безкрайно по-мощно, по-сладко, по-богато. Каза, че плътта си струвала цената да станеш смъртен.

— Значи мислиш, че ще умреш като всички други? — попита тя.

— Да — каза той и млъкна, но само за миг и веднага запя, затананика, или по-скоро това беше някаква странна комбинация от двете, имитираше частици от мелодии, които й звучаха познато. Изяде всичко, което бяха донесли и което беше меко и течно.

— Бебешка храна — каза със смях. Изяде картофеното пюре и маслото, изпи минералната вода, но не поиска месото.

Тя огледа зъбите му. Бяха съвършени, на брой колкото на възрастен човек. Без следа от износване или загниване. А езикът му беше мек. Той не издържа дълго на този преглед. Имаше нужда от въздух! Каза й, че тя не знае от колко много въздух има нужда, и отвори широко прозорците.

— Разкажи ми за останалите — настоя тя.

Той пак включи диктофона; беше напълнил цяла лавица с касети, купени от летището. Беше подготвен. Той знаеше, разбираше как стават нещата и отвътре, и отвън. Много малко същества знаеха това.

— Разкажи за Сузан и Донелайт.

— Донелайт — започна той и се разплака, каза, че не може да си спомни какво е било преди нея, само болката, тълпата от безлики същества в нещо като чакалня, а после Сузан извикала името му, просто дума, захвърлена в нощта: Лашър! Лашър! Вероятно било случайно съчетание от срички, но те отключили нещо в него, някакво разпознаване на сърцевината му, която бил забравил, че притежава. Тогава той „се устремил“ към нея, приближил се и изпратил ветровете да шибат тревата в краката й.

— Исках тя да иде в руините на катедралата. Исках да види стъклописите. Но не можех да й го кажа, а и там вече нямаше стъклописи.

— Обясни ми го по-бавно.

Не му беше лесно.

— Тя каза да разболея жената и аз я разболях. Открих, че мога да запращам неща във въздуха, да събарям керемиди от покривите. Сякаш достигнах светлината в края на много дълъг и тъмен тунел и тя бе много ярка. Чувах звуци, усещах миризми… кажи ми нещо римувано, говори ми в рими. Искам да видя пак нещо червено; колко много оттенъци на червено има в тази стая!