Вещиците: Лашър [bg]

— Емалет, скъпа моя, Емалет, дъще моя. Емалет, невесто моя.

Баща й я чакаше. Тя трябваше да расте бързо и да стане силна заради него. Когато времето дойдеше, майка й трябваше да й помогне. Тя трябваше да пие от майчиното мляко.

Майка й спеше. Майка й плачеше. Майка й сънуваше. Майка й се чувстваше зле. А когато баща й и майка й се караха, светът се тресеше. Емалет позна страха.

Но след това баща й винаги идваше и й пееше, напомняше й, че думите на песента му са твърде бързи, за да може майка й да ги разбере. Мелодията караше Емалет да се чувства така, сякаш миниатюрният кръгъл свят, в който живееше, се разтяга и тя плава в пространство без граници, уголемявано във всички посоки от песента на баща й.

Баща й шепнеше стихове, които бяха много красиви, особено римите. Те предизвикваха тръпки по цялото й тяло. Тя изпъваше крака и ръце, въртеше глава насам-натам и се чувстваше много добре, особено от римите.

Майка й не говореше с нея. Майка й не биваше да знае, че тя е там. Научи от баща си, че е съвсем малка, но съвършено оформена. Емалет вече имаше дълга коса.

Но когато майка й говореше, Емалет я разбираше; когато майка й пишеше, Емалет виждаше думите. Емалет чуваше забързания й шепот. Тя знаеше, че майка й се страхува. Понякога виждаше и сънищата й. Виждаше лицето на Майкъл. Виждаше борба. Виждаше лицето на баща си през очите на майка си и колко я натъжаваше то.

Баща й обичаше майка й, но тя често го разгневяваше и когато той я удряше, майка й страдаше, дори падаше и Емалет пищеше, или поне се опитваше да изпищи. Но баща й винаги идваше после, докато майка й спеше, и казваше на Емалет, че не бива да се страхува, че ще бъдат заедно сред каменния кръг на Донелайт и тогава ще й разкаже историите от древните дни, когато всички онези красиви хора са живели на остров, и това бил Раят, преди другите и малките хора да се появят.

Тъжна и печална е слабостта на човеците и трагедията на малките хора, нима не е по-добре те да бъдат премахнати от земята?

— Казвам ти нещата, които вече знам. Онова, което съм научил — говореше той. И Емалет виждаше кръга от камъни и високата фигура на баща си, такъв, какъвто беше сега, да подръпва струните на арфа. Всички танцуваха. Тя виждаше малките хора да се крият в сенките, злобни и гневни. Не ги хареса, не искаше те да се промъкнат в града. — Те ни ненавиждат инстинктивно — казваше баща й. — А и как иначе? Но те вече нямат значение. Те са вече само спомен за сън, който не е успял да се сбъдне.

Настъпваше часът. Часът на Емалет и баща й.

Тя виждаше баща си в старите дни, с разперени ръце. Беше Коледа и долчинката бе затрупана със сняг. Шотландските борове растяха нагъсто, хората пееха химни. Емалет обичаше извисяването и снижаването на гласовете им. Толкова много още имаше да види и да научи.

— Ако някога ни разделят, любима моя, ела в долчинката на Донелайт. Ще я намериш, сигурен съм. Има хора, които търсят майка ти, хора, които ще ни разделят. Но помни, ти ще се родиш на тоя свят с цялото знание, което ти е нужно. Можеш ли да ми отговориш?