Последният патриот

Той беше средно висок, оплешивял мъж на около петдесетина години, с подобно на каца туловище, гъста побеляла козя брадичка и тъмни очи.

— Доста си се отдалечил от Вашингтон, Имад — каза Харват, насочил своя Глок, готов за стрелба.

Чувайки глас отзад, Дод се завъртя рязко и едва не се строполи на земята. Успя да се подпре на масата пред себе си, но беше толкова пиян, че продължи да се олюлява.

— Който и да си ти — каза Рамадан, — това не е твоя работа.

— Защо? Да не би да е работа на Министерството на отбраната? — попита Харват и се прицели в главата му. Поразително беше до какви високи правителствени нива бяха достигнали ислямистите и колко голямо влияние имаха. Но въпреки това Харват нямаше да се поколебае да го убие, ако се наложи. Възможно беше даже Военноморският флот да му даде медал за това. — Нека да отгатна — продължи Харват, когато Рамадан не отговори. — От Министерството на отбраната нямат никаква представа, че си тук. По някакъв начин ти си се добрал до класифицираната информация за местонахождението на господин Дод. И какво обясни на министъра на отбраната? Че си в отпуск по болест?

— Млъквай — каза Рамадан.

След съмнителните му постижения като ислямски апологет и активист, чиято вярност към исляма беше над всичко, сега Рамадан можеше да бъде наречен и предател. На Харват му се искаше да го удуши с голи ръце.

Погледна към Дод. Той продължаваше да се олюлява леко.

— Какво стана с устройството, което ни отне в Поплар Форест?

Дод мълча известно време и накрая изфъфли:

— Погрижил съм се за него.

— Какво означава това? — попита Рамадан заповеднически.

— Направих каквото беше правилно.

— Правилно за кого?

— За моята религия.

— Твоята религия! — възкликна Рамадан. — За какво говориш?

— Какво направи с устройството? — намеси се Харват, макар да знаеше, че това не е най-добрият начин за водене на разпит. — Къде е то?

— Кой го е грижа? — промърмори Дод.

Повече хора, отколкото можеш си представиш, помисли си Харват, но моментът не беше подходящ за спорове. Онова, което му трябваше сега, бяха отговори и затова смени посоката на разговора:

— А томът на „Дон Кихот“ и останали неща, които взе от дома ми?

— Всички тези неща вече ги няма.

Точно от това се страхуваше президентът, а в интерес на истината и Харват. Дод и неговите екстремистки съучастници нямаха никаква причина да задържат материалите, които бяха толкова опасни за тях. Въпреки това Харват трябваше да е абсолютно сигурен, че убиецът казва истината, и за тази цел той трябваше да е изцяло в ръцете му, на някое тихо място, за предпочитане в открито море на борда яхтата му. Но преди това трябваше да си разчисти сметките с Рамадан.