Последният патриот
- Автор: Тор Брэд
- Серия: Скот Харват #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Христовска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният патриот». Краткое содержание книги:
— Знаем, че обаждането е дошло извън Съединените щати.
— И това ли е всичко?
Президентът вдигна ръка, давайки му знак, че иска да уточни нещо.
— Министерството на отбраната разполага с нова сателитна програма, която започнахме да използваме в Ирак и Афганистан, за проследяване на важни цели, които правят кратки сателитни съобщения по телефона. Министърът на отбраната е ангажирал най-добрите си хора. Ако Дод използва отново телефона си, ние ще можем да го локализираме, колкото и кратко да е обаждането му.
— Какво трябва да направя аз? — попита Харват.
— На летище „Андрюс“ има самолет, готов за полет. Когато разберем къде е Дод, искам ти да се заемеш с това. Упълномощавам те да направиш всичко, каквото е нужно, за да си възвърнем устройството на Ал Джазари. И когато това стане, ще финализираме преговорите около размяната на Трейси. Въпроси?
Харват поклати глава и стана. Президентът го спря, малко преди да стигне вратата.
— Между другото в рапорта ти пише, че преди Дод да вземе устройството, ти си успял да произведеш малък текст с него.
— Да, сър — отвърна Харват. — Само една дума.
— И коя беше тя?
— Мир — каза Харват, поглеждайки президента от другия край на Овалния кабинет.
ГЛАВА 86
ВЪРДЖИН ГОРДА
БРИТАНСКИ ВИРДЖИНСКИ ОСТРОВИ
Близо до Норт Саунд на малкия остров Върджин Горда се намира една от най-добре пазените тайни на света. Достъпен само по море, яхтклубът Битър Енд е последният преден пост преди откритите води на Атлантика.
Там Матю Дод и съпругата му Лиза бяха прекарали своя меден месец и точно на това място Дод беше избрал да се върне. Той беше кацнал на летището на Тортола Бийф и сетне бе изминал пеша разстоянието до залива Трелис, където го чакаше предварително наета лодка. Въпреки че можеше да вземе бързия ферибот до Битър Енд, Дод не искаше да се смесва е хората. Трябваше да бъде сам.
След напускането на Поплар Форест, беше стигнал до едно мъчително заключение. Точно както бе изиграл Андрю Салям, така и самият той беше изигран. Занимаваше се с глупаци, с хора, които не бяха способни да отстояват целите на исляма. Цялата религия беше подкопана от маниаци, които се стремяха към ислямско господство на всяка цена. Те не бяха достойни за клетвата, която Дод им беше дал, нито за позицията си на представители на истинската мюсюлманска вяра в Америка. Те се домогваха до власт зад маската на исляма, вместо заради самия ислям. Те бяха вероотстъпници.
Дод започваше да вярва, че в този гигантски сблъсък нямаше „правилна“ страна, на която да застане. Имаше само правилни действия.
Убиецът се регистрира на рецепцията, носейки само една раница, прехвърлена през рамото му. Вилата на високия бряг с изглед към прозрачните сини карибски води беше същата, каквато я помнеше. Нищо не се беше променило. Докато разопаковаше багажа си, Дод си мислеше за по-хубавите години от живота си.
Спомняше си колко много Лиза обичаше да се гмурка, как лицето й грееше, докато гледаше пъстрите екзотични риби на кея на Битър Енд. Усмихна се, връщайки се към разходките сред цветните корали край брега.
След като се съблече, обу банските си и тръгна бавно по плажа. През последните няколко години беше имало много пясък в живота му — в косата, в очите, в храната, в оръжията му, но не и между пръстите на краката, където беше истинското му място. Приятно беше да чувства как топлината се разлива по тялото му.
Дод вървеше по мокрия пясък, оставяйки вълните да се плискат в краката му. Сетне бавно навлезе в топлата морска вода, докато тя стигна до кръста му. След като погледна часовника си, той се гмурна под повърхността и започна да плува. Носеше се напред е дълги силни движения в продължение на половин час. Когато стъпи отново на брега, беше леко задъхан, а пулсът му учестен. Умът му обаче бе ясен и чист.
Изчисти краката си пред вилата, отвори вратата с мрежа против комари и влезе. Събу банските си и си взе горещ душ. Сетне вчеса косата си назад, уви хавлиена кърпа около кръста си, взе раницата си и една чаша и излезе на верандата, която опасваше къщата. Сложи всичко на масата, седна и включи сателитния си телефон. Докато чакаше сигнал, отвори една от бутилките ром „Арундел“, които бе купил на летището в Тортола и си сипа три пръста в чашата. Той и Лиза бяха изпили най-малко две такива бутилки по време на медения си месец.
Кафявата течност пареше, докато се стичаше надолу, и макар да не беше пил от години, вкусът и усещането бяха приятни и познати като завръщане у дома.
Неговият Коран не трябваше да стои точно до бутилка с алкохол. Знаеше това, точно както знаеше, че не трябва да започва да пие отново. Алкохолът само беше задълбочил тъмнината и отчаянието от загубата на съпругата и сина му, но тъй или иначе бутилката вече беше отворена.