Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Дон Хуан и дон Хенаро се спогледаха. Имаше нещо много тъжно в този поглед.
— По моя път към Икстлан срещам само призраци — каза той тихо.
Погледнах дон Хуан. Не бях разбрал какво иска да каже дон Хенаро.
— Всяко същество, което Хенаро среща по пътя си за Икстлан, е мимолетно — обясни дон Хуан. — Например ти. Ти си призрак. Твоите чувства и твоето нетърпение са като на всички хора. Затова той казва, че среща само призраци-пътешественици по пътя си за Икстлан.
Изведнъж разбрах, че пътешествието на дон Хенаро е метафора.
— Значи, твоето пътешествие за Икстлан не е истинско — казах аз.
— Истинско е! — възкликна дон Хенаро. — Пътниците не са истински.
Кимна с глава към дон Хуан и каза натъртено:
— Този тук е единственият, който е истински. Светът е истински само когато съм с този тук. Дон Хуан се усмихна.
— Хенаро ти разказа тази история — каза дон Хуан, — защото вчера ти спря света и той мисли, че ти също си видял, но ти си толкова глупав, че сам не си го разбрал. Непрекъснато му казвам, че си загадъчен и че рано или късно ще видиш. Във всеки случай, при втората ти среща с твоя съюзник, ако за теб има втора среща, ще трябва да се пребориш с него и да го укротиш. Ако оцелееш от този сблъсък, а съм сигурен, че ще оцелееш, защото си силен и си живял като воин, ще се озовеш в една непозната земя. Тогава, както е нормално за всички нас, първото, което ще поискаш да направиш, е да се върнеш в Лос Анджелис, Няма начин обаче да се върнеш в Лос Анджелис. Това, което си изпитал там, е загубено завинаги. Тогава ти естествено ще бъдеш магьосник, но това няма да помогне; в такъв момент важното за нас е фактът, че всичко, което обичаме или мразим, или към което се стремим, е вече зад нас. И все пак, чувствата в човека не умират, нито се изменят, и магьосникът поема по своя път обратно към дома, знаейки, че никога няма да го достигне, знаейки, че няма сила на земята, нито дори неговата смърт, която да го доведе до това място, до тези неща, до хората, които е обичал. Това ти разказа Хенаро.
Обяснението на дон Хуан беше като катализатор; изведнъж пълното въздействие на разказа на дон Хенаро ме потресе, когато започнах да свързвам всичко това с моя собствен живот.
— А хората, които обичам? — попитах дон Хуан. — Какво ще стане с тях?
— Всички те ще останат там зад теб — каза той.
— Няма ли как да ги възвърна? Мога ли да ги спася и да ги взема със себе си?
— Не. Твоят съюзник ще те отнесе сам към незнайни светове.
— Но аз мога да се върна в Лос Анджелис, нали? Мога да си взема автобуса или самолета и да отида там. Лос Анджелис пак ще бъде там, нали?
— Естествено — каза дон Хуан и се разсмя. — Там ще си бъдат и Мантека, и Темекула, и Тусън.
— И Текат — добави дон Хенаро много сериозно.
— И Пиедрас Неграс, и Транкитас — каза дон Хуан усмихнат.
Дон Хенаро задобавя още имена, същото направи и дон Хуан; и те се заеха да изброяват серия от най-комични и невероятни названия на градове и градчета.
— Летенето с твоя съюзник ще промени представата ти за света — каза дон Хуан. — Тази представа е всичко за теб: а когато тя се промени, променя се целият свят.
Той ми напомни, че веднъж му бях прочел едно стихотворение и сега ме помоли да му го кажа. Подсети ме с няколко думи и аз си спомних, че му бях чел стихове от Хуан Рамон Хименес. Това, което той имаше предвид, се наричаше „El Viaje Definitivo“ („Окончателното пътешествие“). Изрецитирах го.
— Ето това е чувството, за което говори Хенаро — каза дон Хуан. — За да бъде магьосник, човек трябва да пламти. Пламенният човек притежава земни неща, които са му скъпи — ако не друго, пътеката, по която ходи. Това, което ти каза Хенаро в своя разказ, е именно как Хенаро е оставил пламъка си в Икстлан: неговият дом, неговите хора, всичките неща, които е обичал. Сега той се скита само с чувствата си; понякога, както той казва, почти стига до Икстлан. Тук всички сме равни. За Хенаро то е Икстлан; за теб ще бъде Лос Анджелис; за мен…
Не исках дон Хуан да ми разказва за себе си. Той спря, сякаш бе прочел мислите ми.
Хенаро въздъхна и перифразира първите стихове от поемата: