![Цифрова крепост [Digital Fortress - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/3/1/7/cifrova-krepost-digital-fortress-bg-download.jpg)
Цифрова крепост [Digital Fortress - bg]
- Автор: Браун Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цифрова крепост [Digital Fortress - bg]». Краткое содержание книги:
— Socorro! — извика Бекър с немощен глас. „Помощ“.
Стените край него го притискаха. Уличката зави, Бекър търсеше кръстовище, отбивка… някакъв изход от капана, в който сам се бе уловил. Уличката продължаваше да се стеснява. Заключени врати… Още заключени врати. Стъпките зад него се приближаваха. Пред него се отвори прав участък и пътят започна да се изкачва. Ставаше все по-стръмен. Краката му започваха да се подгъват, забавяше ход.
И изведнъж всичко свърши.
Подобно на магистрала, чийто строеж е спрян поради изчерпване на средствата, уличката просто… свърши. Пред него имаше висока стена, отстрани — пейка и нищо друго. Никакъв изход, никаква надежда за спасение. Бекър изгледа трите етажа до покрива на сградата, обърна се, тръгна назад… но само след няколко крачки спря като вкаменен.
Защото пред него беше убиецът — приближаваше се с мрачна решимост. В ръката му, под утринното слънце, проблясваше пистолет.
Бекър тръгна заднешком. Изведнъж започна да възприема нещата около себе си с ужасяваща яснота. Болката в ребрата му започна да се усеща съвсем отчетливо. Той докосна с пръст раната, после го погледна. Имаше кръв — стичаше се през златния пръстен на Енсей Танкадо. Зави му се свят. Погледна озадачено гравирания пръстен. Беше забравил, че е на пръста му. Беше забравил и защо е дошъл в Севиля. Вдигна очи към приближаващата се фигура. Пак погледна пръстена. Затова ли бе загубила живота си Меган? Затова ли щеше да умре и той?
Сянката се изкачваше. Бекър виждаше стени от всички страни… и задънена улица зад себе си. Няколко арки на входове наблизо — но вече бе прекалено късно да вика за помощ!
Опря гръб в стената. Изведнъж можеше да усеща всяка грапавина под подметките си, всяка издутина в мазилката зад гърба си. Мислите му се понесоха назад, в миналото, към детството му, към родителите му… към Сюзан.
О, Господи… Сюзан.
И за първи път, откакто бе порасъл, Бекър почна да се моли. Не се молеше за избавление от смъртта, защото не вярваше в чудеса. Молеше се жената, която бе оставил, да намери сили и да разбере по някакъв начин, че е била обичана! Затвори очи. Спомените го връхлетяха като вихрушка. Но не бяха спомени за катедрени съвети, университетски дела и нещата, които съставляваха деветдесет процента от живота му… бяха спомени за нея. Простички спомени: как я бе учил да яде с клечки, как бяха излезли с яхта край Кейп Код. „Обичам те — помисли той. — Знай това… завинаги“.
Почувства как всяка защита, всяка фасада, всяка преструвка и всяко преувеличение в живота му се изчистват и изчезват. Изправи се гол телом и духом пред Бога. „Аз съм човек — помисли си. И иронично допълни: — Човек без восък“. Стоеше прав, със затворени очи, а мъжът с очилата с телени рамки се приближаваше. Някъде наблизо заби камбана. Бекър чакаше в тъмнината звука, който щеше да прекъсне живота му.
89.
Утринното слънце изпълзяваше над покривите на Севиля и осветяваше каньоните под себе си. Камбаната на върха на „Жиралда“ призова за утринната меса. Този момент бяха чакали жителите на квартала — навсякъде започнаха да се отварят врати и семействата се изсипаха на уличките. Като кръв във вените на старата Санта Круз хората поеха към сърцето на своето пуебло, към своя Бог и своя храм — катедралата.
Някъде в съзнанието на Бекър биеше камбана. „Мъртъв ли съм вече?“ Той отвори с неохота очи и ги присви под първите лъчи слънчева светлина. Знаеше точно къде се намира. Огледа се за нападателя. Но мъжа с телените очила го нямаше. Вместо него имаше други хора. Испански семейства, облечени в най-скъпите си дрехи, излизаха от врати и порти и тръгваха по уличките, говореха и се смееха.
В дъното на уличката, скрит от погледа на Бекър, Улохот безсилно проклинаше наум. Първоначално само една двойка го бе отделяла от жертвата му. Улохот бе сигурен, че хората бързо ще се махнат. Но камбаните не спираха да бият, звукът им отекваше из тесните улички и вадеше навън нови хора. Появи се втора двойка, този път с деца. Хората се поздравяваха, говореха, смееха се, целуваха се по три пъти по бузите. Отнякъде изникна втора група и Улохот загуби обекта от погледа си. И ето сега, кипящ от гняв, той се хвърли в бързо сгъстяващата се тълпа. Трябваше да се добере до Дейвид Бекър!
Запробива си път към дъното на уличката. Озова се сред море от хора — сака и вратовръзки, черни рокли, дантелени пелерини, наметнати връз раменете на прегърбени жени. Като че ли никой не му обръщаше внимание — хората си вървяха безгрижно, облечени изцяло в черно, и преграждаха пътя му като стена. Улохот вървеше срещу потока на тълпата и най-сетне стигна края на уличката — с вдигнат пистолет. И тогава от гърлото му се изтръгна приглушен нечовешки вопъл. Защото от Дейвид Бекър нямаше и следа.