Цифрова крепост [Digital Fortress - bg]

Една фигура бавно започна да се промъква по страничната потека — придържаше се в сянката. Улохот се беше вмъкнал точно преди да затворят вратите. Усмихна се. Ловът започваше да става наистина интересен. „Бекър е тук… усещам го“. Убиецът методично оглеждаше всяка редица, покрай която минаваше. Кадилницата под купола лениво описваше широки плавни дъги. „Прекрасно място да умреш — помисли си Улохот. — Дано и аз имам подобен късмет“.

Бекър коленичи на студения под и наведе глава възможно по-ниско. Мъжът до него го изгледа сърдито — поведението му бе крайно неподобаващо за божи храм.

— Enfermo — извини се Бекър. „Прилоша ми“. Трябваше да се скрие. Беше зърнал познат силует на страничната пътека. „Това е той! Тук е!“

Макар да се намираше почти в центъра на огромна тълпа, Бекър знаеше, че е прекалено лесна цел — бежовото му сако беше като сигнална ракета. Беше помислил дали да не го свали, но и бялата му риза отдолу не бе по-добра. Затова се сниши още повече.

Мъжът до него се намръщи.

— Turista — изсумтя той. После саркастично прошепна: Llamo un medico? — „Да повикам ли доктор?“

Бекър вдигна поглед към обсипаното с бенки лице на стареца.

— No gracias. Estoy bien.

Човекът го изгледа сърдито.

— Pues sientate! — „Тогава седни!“

Около тях се разшъткаха, старецът прехапа език и се обърна напред.

Бекър затвори очи и се наведе още по-надолу. Запита се колко ли трае службата. Беше израсъл в семейство на протестанти и винаги бе смятал, че католиците са досадно многословни. Сега се молеше това да е истина, защото свършеше ли службата, хората щяха да си тръгнат и той щеше да бъде принуден да се изправи. И тогава щеше да настъпи краят.

Знаеше, че няма избор. Стоеше коленичил на студения каменен под в катедралата. След малко старецът престана да му обръща внимание. Хората се бяха изправили на крака и пееха псалм. Бекър остана коленичил. Краката му започваха да се схващат. Нямаше как да ги раздвижи. „Търпение — каза си той. — Търпение“. Затвори очи и пое дълбоко дъх.

Стори му се, че са минали само секунди, когато някой го срита. Той вдигна глава.

Старецът отдясно се беше изправил и нетърпеливо чакаше да мине.

Бекър се ужаси. „Нима иска да си ходи? И аз ще трябва да се изправя?“ Направи му знак да го прекрачи. Старецът едва сдържаше гнева си — сграбчи пешовете на черното си сако, изпуфтя, дръпна ги и се извъртя, за да покаже на Бекър, че го чака половината редица. Бекър погледна наляво и видя, че жената, до която бе седял, вече я няма. Цялата част от редицата до централната пътека беше празна.

„Но службата не е свършила! Това е невъзможно! Нали току-що влязохме!“

И тогава видя послушника в края на редицата и двете колони хора, пристъпващи бавно напред към олтара, и разбра какво става.