Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
— Не сме в Арум, нали?
— Не, не сме. Далеч сме от Арум — засмя се Алтал. — Алброн, не си мисли, че можеш да обсадиш този замък. Просто няма да го видиш.
— Е, не си помислих такова нещо. Или поне не си го помислих сериозно. Алтал, не е разумно да се показва на един арумец толкова много злато, събрано на едно място.
— Би ли искал да огледаш и други части на Дома?
— Струва ми се, че да. Ти успя да разпалиш любопитството ми.
— Добре. Нека първо направим една обиколка и докато се разхождаме, ще обсъдим сделката.
— Ние ще ви изчакаме тук — каза Бейд.
— Тъкмо щях да ви помоля за това — отвърна Алтал и поведе Алброн към вратата.
Спуснаха се по стълбите и Алтал показа на облечения във фустанела арумски княз столовата и спалните.
— Разкошни са — отбеляза Алброн.
Алтал повдигна рамене и каза небрежно:
— А, това са просто помещения за хранене и спане.
— Днес май си в особено настроение, приятелю — отбеляза Алброн.
— Домът променя настроението ми — отбеляза Алтал и поведе Алброн по един дълъг коридор. — Настроението ми винаги се променя, когато съм тук.
— Често ли посещаваш това място?
— Сега идвам за трети път. Първите ми две посещения обаче бяха доста продължителни.
— Отговорът ти е неясен.
— Това ми е известно. Няма как обаче да говоря иначе. Домът е нещо като храм и ми бе категорично наредено да не говоря много за него.
— Кой ти дава заповеди? Младият жрец ли?
— Не. Той е мой подчинен. Заповедите, предназначени за мен, идват от най-високо място. Ти си скептик, Алброн, и ми бе наредено да не поставям под въпрос твоя скептицизъм. Не те доведох тук, за да се опитвам да те привлека към своята вяра.
Продължиха да вървят по коридора и да надничат в стаите. Всички до една бяха празни.
— Тази къща е много особена — каза Алброн. — Сякаш няма край, а почти всичките й стаи са празни.
— Празни са само тогава, когато не са ми потребни. Ако дойдат гости, мога да ги обзаведа.
— Имаш ли прислуга?
— Не. Не ми е потребна.
— Получаването на информация от теб може да се сравни с изцеждането на камък, Алтал — укори го Алброн.
— Съжалявам, но в момента съм скован от редица ограничения. Пазене на фирмени тайни и така нататък. Вярвам, че ме разбираш.
Алброн се замисли, после каза:
— Всичко това би трябвало да ме кара да бъда нащрек, приятелю, но поради някаква необяснима причина съм спокоен. Нямам представа къде съм и как се озовах тук, но това ни най-малко не ме смущава. Освен това започнаха да ми идват наум някои странни идеи.
— Така ли?
— Дойде ми наум, че може и да си истинският Алтал.
— Нима вече из околностите броди някакъв фалшив Алтал?
— Много забавно — отвърна сухо Алброн. — Всъщност, когато за пръв път ми каза името си, ти не се пошегува. Нали съм прав?
— В известен смисъл, да.
— Ти си същият този Алтал, който е обрал Гости Големия търбух преди три хиляди години, нали?
— Всъщност оттогава изминаха само около две хиляди и петстотин години. Не ги прави повече, отколкото са в действителност.
— Как успя да живееш толкова дълго?
— Научиха ме да усъвършенствувам дишането си — сухо отвърна Алтал. — Сигурен ли си, че наистина желаеш да научиш какво действително се случи?
— Разкажи ми, пък аз после сам ще преценя в каква степен да ти вярвам.
— Добре, Алброн. Аз бях крадец. Това бе във времената, когато хората още не умееха да произвеждат стомана. Моят късмет ми бе обърнал гръб и много страдах от това. Преминавах през Арум и чух, че Гости бил много богат. Отидох в неговата крепост и цяла зима го развличах с най-различни шеги и истории. Когато настъпи пролетта и снеговете започнаха да се топят, го ограбих. Повярвай ми обаче, че в случая съвсем не става дума за двадесет бурета със злато. Гости се оказа дебел самохвалко, който искаше хората да мислят, че е богат. Прословутите му богатства се оказаха почти изключително медни монети.
— И аз съм се съмнявал в слуховете за богатствата му — призна Алброн.
— Вече няма защо да се съмняваш повече. Както и да е, след като успях да избягам, попаднах на един човек на име Генд, който ме нае да открадна една Книга. Тя се намираше в този Дом, така че дойдох тук. Когато пристигнах, се оказа, че тук ме очаква богинята Двейя. Тогава не знаех, че е богиня, защото имаше облика на котка.
— Да не би да е същата котка, която се гуши в качулката на наметалото ти?
— Точно тя е. Нарекох я Есмералда, защото очите й са зелени като изумруд. Когато започна да ми говори, си помислих, че съм обезумял. После тя ме научи да чета. Прекарах дълги години в изучаване на Книгата, която Генд ми бе наредил да открадна. Благодарение на това, че дълги години изучавах Книгата, успях да се сдобия с много умения, които останалите хора не притежават. През миналата пролет с Есмералда, или Еми, както й викам, напуснахме Дома, тъй като трябваше да открием някои хора. Става дума за Елиар и за останалите ми спътници. След като ги открихме, се върнахме в Дома, за да получат образование. Тогава Двейя ни разкри истинския си облик.