Самотният играч
- Автор: Флинн Винс
- Серия: Мич Рап #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотният играч». Краткое содержание книги:
Но по горещата молба на д-р Айрини Кенеди, шеф на екипа, той склонява да изпълни една последна мисия.
Мястото е Хамбург, а мишената — виден немски индустриалец.
Ала някой се опитва да убие Мич…
Във Вашингтон влиятелни конгресмени кроят дързък план за преврат. Ужасната им грешка, обаче, е, че са избрали Мич Рап за пионка в пъклената си игра. Дори не предполагат, че се изправят срещу най-опасния професионален убиец, подготвен от ЦРУ, и той няма да се примири докато не открие кой му е заложил смъртоносния капан.
И двамата пилоти бяха преминали през знаменития 160-и авиационен полк за специални операции на Сухопътните сили, базиран във форт Кембъл, Кентъки. Групата беше известна като „Нощните ловци“. Двамата бяха летели един до друг в опасните небеса на Сомалия през 1993 г. Смятаха се за щастливи, че са оживели. Неколцина от най-добрите им приятели не се завърнаха оттам.
Мощността на двата турбинови двигателя „Алисън 250 С 40В“ беше увеличена. Хеликоптерът плавно се издигна над пистата, като трите колесника на шасито моментално се прибраха в аеродинамичния търбух на машината. Насочиха се на изток, като избягваха основните писти север-изток. Хеликоптерът достигна височина от сто метра и полетя успоредно на повърхността. Бързо набраха оптималната скорост от 150 мили в час. След минута техникът отзад даде на помощник-пилота точните координати на целта. Помощник-пилотът набра цифрите на своя навигационен компютър и секунди по-късно компютърът му даде време за полета девет минути и трийсет и шест секунди.
Бързият и тих хеликоптер цепеше хладния есенен въздух. Повечето пилоти щяха да са нервни, ако летят на височина сто метра през деня, да не говорим — в такава облачна вечер, но тези бяха по-различни. Те бяха обучавани в армията да летят в най-неблагоприятни метеорологични условия, и то с хеликоптери, които са много по-ниско маневрени от „Бел 430“. За тях преминаването от шумните тъмнозелени армейски хеликоптери на гладкия, лъскав и тих „Бел 430“ беше като да смениш стар „Форд“ с „Ягуар“.
Докато приближаваха залива и ярките светлини на града оставаха зад тях, пилотите си слагаха на интервали очилата за нощно виждане, за да може единият да свикне с уреда, докато другият управлява, и обратното. Те се гмурнаха на юг от целта, изключиха навигационните светлини и завиха на разстояние пет километра от залива. От обаждането в базата до пристигането им на мястото бяха минали по-малко от двайсет минути.
Пилотите накараха „птичката“ да увисне на петнайсет метра над тъмните води на Чезапийк и техникът в задната част се зае за работа. С помощта на голям брой инфрачервени, топлинни и обикновени камери с висока разделителна способност той започна да наблюдава целта.
Питър Камерън се върна в къщата и седна на дивана до Райли. С телефон в ръка и с неподправена широка усмивка той започна:
— Имам една добра и една лоша новина. Коя искате да чуете първо?
— Лошата.
— Мич няма да успее тази вечер, но ще бъде тук на сутринта.
— По кое време?
— Около седем.
Райли изглеждаше малко обезсърчена. Наближаваше полунощ и тя беше уморена.
— Тогава отивам да си лягам. — Райли стана. — Надявам се, никой от хората ви не е горе.
— Не. Всички са долу. Никой няма да ви безпокои.
— Благодаря ви. — Тя излезе.
Камерън я придружи до стълбите.
— Ще трябва да ви напусна за малко, но ще съм се върнал, преди да сте станали.
— Добре. — Райли му каза лека нощ и се качи горе. Камерън я гледаше как се изкачва по стъпалата и се възхити на фигурата й.
Дюзър се приближи до него. Когато Райли затвори вратата на спалнята, каза:
— Има хубав задник.
Камерън се намръщи и му кимна да го последва. Излязоха на предната веранда. Камерън се приведе към наемника:
— Гледай си работата и не си и помисляй да я докосваш.
— Спокойно де! Така или иначе ще е мъртва утре сутринта. Какво ти пука?
— Само си дръж проклетите ръце далеч от нея, ясно ли е? Приятелят й ще дойде рано сутринта и искам да се концентрираш върху предстоящите задачи. — Той посочи към колите: — Трябва да ги махнете оттук.
— Къде да ги закараме?
— Не знам, но не трябва да са тук, когато той пристигне.
Дюзър кимна.
— Ще измисля нещо. Трябва да пратя някого за кафе и храна.
На Камерън не му стана ясно какво общо имат кафето и храната с преместването на колите, затова не обърна внимание на думите му и продължи:
— Трябва да се върна в града и да взема някои неща. Ще ми отнеме само час-два. — Погледна часовника си. — Ще се върна към два. Най-късно в три. Разбрано?
— Да.
— Ако се случи нещо необичайно, обади ми се.
— Непременно.
„Виждам един човек. Изглежда, стои на пост в задната част на къщата, откъм залива.“
Рап, Коулман и Дюмонд си бяха сложили слушалки с микрофони на главите. Използвайки осигурената срещу подслушване комуникационна техника на микробуса, Дюмонд се беше свързал със спътник, за да могат да поддържат връзка с хеликоптера и да виждат в реално време какво засичат камерите на летящата машина.