Самотният играч
- Автор: Флинн Винс
- Серия: Мич Рап #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотният играч». Краткое содержание книги:
Но по горещата молба на д-р Айрини Кенеди, шеф на екипа, той склонява да изпълни една последна мисия.
Мястото е Хамбург, а мишената — виден немски индустриалец.
Ала някой се опитва да убие Мич…
Във Вашингтон влиятелни конгресмени кроят дързък план за преврат. Ужасната им грешка, обаче, е, че са избрали Мич Рап за пионка в пъклената си игра. Дори не предполагат, че се изправят срещу най-опасния професионален убиец, подготвен от ЦРУ, и той няма да се примири докато не открие кой му е заложил смъртоносния капан.
— Не мога да говоря по телефона.
— Тогава да се срещнем.
— С удоволствие, но нещо ми подсказва, че няма да си тръгна от тази среща жив.
— Зависи какво ще ми кажеш и колко искрен ще си с мен.
— Това, което имам да ти кажа, е важно! Наистина важно! Но ти трябва да ми дадеш гаранции.
— За какво?
— Че ще остана жив и ще ме оставиш на мира. Че никой от Управлението няма да разбере кой съм.
— Може и да е трудно.
— Тогава забрави. Просто ще изчезна и ще се постарая никога да не ме откриеш.
— Ако бях на твое място, нямаше да бъда толкова уверен.
Камерън вдигна поглед към нощното небе и се усмихна широко. „Ако само знаеше този глупак с кого си има работа!“
— Не виждаш ли в каква позиция съм? Искам да ми дадеш гаранции или ще си плюя на петите.
Последва дълга пауза, след което Рап каза:
— Добре, какво искаш?
— Първо… Срещам се само с теб. Ако видя някой друг около теб, изчезвам. Второ, искам думата ти, че никога няма да разкриеш на никого кой съм.
— Това ще зависи от информацията ти.
— Добра е. Направо ще ти скрие топката.
— Подскажи ми малко.
— Човекът, който ме нае, е голяма клечка в града. Някой, когото никога не би заподозрял.
— Ако наистина е толкова голяма клечка, ще те снабдя с ново име и ново лице.
— Мога да се погрижа и сам за себе си. Само искам думата ти, че ще запазиш самоличността ми в тайна и няма да се опиташ да ме убиеш.
— Имаш думата ми.
Камерън провери часовника си. Беше на телефона доста дълго.
— Дай ми номер, на който да те открия.
Рап се поколеба за секунда, след което му даде номера на мобилния си телефон.
— Кога ще се срещнем?
— Утре сутринта по изгрев-слънце. Ще ти се обадя и ще ти дам инструкции. Ще те прекарам през някои места и ако видя, че някой върви след теб, махам се. — Камерън натисна червения бутон на телефона и се изсмя. Беше прекалено лесно. Рап щеше да влезе направо в капана. Той нямаше никаква представа, че Райли е в техните ръце.
Микробусът беше паркиран на Двайсет и трета улица — между Държавния департамент и Медицинския център на Военноморските сили. Дюмонд тракаше по клавиатурата на лаптопа, Рап и Коулман го зяпаха. След няколко секунди той вдигна поглед и каза:
— Изобщо не бяхме близо.
— Какво имаш предвид?
— Той не е в града. Дори не е в окръга.
— Къде е?
— Някъде към залива, около Анаполис.
Рап скочи от пейката.
— Покажи ми къде е кулата.
Дюмонд му посочи на екрана.
— Ето тук. До Маунт Сион.
Рап присви очи срещу екрана, опитвайки се да реши дали това е чисто съвпадение, или не. Без да сваля поглед от картата, той попита:
— Каза, че имаш списък на разговорите, които е провел през последните четири месеца?
— Да.
— Преди използвал ли е тази кула?
Дюмонд прелисти разпечатката.
— За първи път тази кула пренасочва негов разговор.
— Какво видя? — попита Коулман. Нещо явно бе развълнувало Рап.
— Къщата ми се намира на около пет километра от кулата. — Рап посочи на екрана.
— Хм. — Коулман се почеса по брадата и погледна към картата. — Може да са отвели Анна в някоя обезопасена къща в района.
— Да, може. — Рап отвори малката вратичка към шофьора и каза: — Отведи ни на 214-а. Съобщи ми, като пресечем 301-ва. — Обърна се към Коулман: — Кажи на момчетата, че отиваме в Мериленд. — Набра номера на Стансфийлд. Отговори Кенеди. — До колко време можеш да докараш разузнавателен хеликоптер да огледа къщата ми?
— Мога да изпиша един от базата „Андрюс“. Ще бъде там до десет-двайсет минути.
— Добре. Вдигай го веднага.
— Мич, какво става?
— Не мога да ти кажа сега. Вдигай хеликоптера и после ми се обади.
37.
Малкият хангар се намираше в един отдалечен край на огромната военновъздушна база „Андрюс“, на югоизток от Вашингтон. Хангарът се поддържаше 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, от сменни екипи пилоти, техници и механици.
Когато дойде повикването за полет, пилотите скочиха. Бяха в креслата на усъвършенствания хеликоптер „Бел 430“ със закопчани колани след броени секунди. С помощта на дигиталната система за контрол подготвиха „птичката“ за трийсет секунди. Нормалната гражданска конфигурация на „Бел 430“ беше двама пилоти и седем пътници. В този имаше място само за четирима пътници. Останалото пространство беше заето от наблюдателно и разузнавателно оборудване. Отзад седеше един-единствен техник, който да контролира оборудването.
Докато хеликоптерът излизаше от хангара, помощник-пилотът поиска от контролната кула разрешение за излитане и даде на диспечерите местоназначението на полета. Разрешението беше дадено почти веднага. Нямаше да се попълва никакъв план на полета. Никъде нямаше да бъде документирано излитането на хеликоптера.