Версия Пеликан
- Автор: Гришэм Джон
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-824-011-5
- Переводчик: Кристин Василева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Версия Пеликан». Краткое содержание книги:
Бар се усмихваше с възхищение.
— Няма да е никак приятно — продължи Коул, — но е много по-добре, отколкото да скръстим ръце и да се молим досието да се окаже чиста измислица.
— Как ще обясниш снимката?
— Никак. Ще поболи известно време, но в края на краищата станало е преди седем години, а хората могат и да полудяват. Ще обрисуваме Матис като добър гражданин по онова време. Но сега е превъртял.
— Той наистина е луд.
— Да, така е. И точно сега е като ранено псе, което се е свило в ъгъла. Трябва да го убедиш да престане да рита и веднага да изчезва. Струва ми се, че ще те послуша. Освен това мисля, че ще ни каже дали е вярно.
— И как ще го намеря?
— Накарал съм един мой човек да работи по въпроса. Ще пусна в ход някои връзки и ще се свържа с него. Имай готовност да тръгнеш в неделя.
Бар се усмихна на прозореца. Наистина би желал да се срещне с Матис.
Колите едва се влачеха. Коул отпи от любимата си вода.
— Нещо за Грантам има ли?
— Нищо особено. Подслушваме и го следим, но засега нищо интересно. Говори с майка си и няколко мацки, но не си заслужава да се пише за това. Много работи. В сряда замина и се върна в четвъртък.
— За къде замина?
— Ню Йорк. Сигурно във връзка с някакъв материал.
Клийв трябваше да е на ъгъла на Роуд Айланд и Шеста улица точно в десет вечерта. Но го нямаше. Грей трябваше да профучи надолу, Клийв да го погне и да го спре, така че ако някой го следи, да си помисли, че го спират за превишена скорост. Грантам наистина профуча по Роуд Айланд с осемдесет километра в час, пресече Шеста улица и погледна в огледалото за сините светлини. Нямаше никой. Той повъртя наоколо и след петнайсет минути се понесе отново по Роуд Айланд. Ето го! Видя сини светлини, отби и спря.
Не беше Клийв, а някакво бяло ченге, при това много ядосано. Дръпна книжката на Грей, разгледа я най-внимателно и запита дали не е пил.
— Съвсем не — отвърна Грей.
Ченгето написа квитанцията за глобата и гордо я връчи на Грантам, който седеше зад кормилото. Журналистът се взира в нея няколко минути, докато не чу гласове зад себе си.
Беше се появил още един полицай и двамата се караха. Оказа се Клийв, който искаше да се унищожи тая квитанция, но белият се заяде, че е вече написана и освен това оня идиот бил минал с почти деветдесет километра през кръстовището.
— Той ми е приятел — заяви Клийв.
— Тогава го научи да кара, преди да е утрепал някого — посъветва го белият полицай, качи се в патрулната кола и потегли.
Клийв се приближи ухилен до прозореца на волвото.
— Извинявай за това значи — продължи да се хили той.
— Ти си виновен.
— Намали малко следващия път.
Грей хвърли квитанцията на пода.
— Давай да говорим по-бързо. Ти ми каза, че Старшия ти е наредил да ми предадеш, че в Западното крило приказват за мен, нали така?
— Така.
— Добре. Искам да разбера от Старшия дали приказват за някои други репортери, особено от „Ню Йорк Таймс“. Трябва да разбера дали според тях и някой друг се е запалил по тая история.
— Това ли е всичко?
— Да. Трябва ми бързо.
— Карайте по-бавно — каза Клийв високо и се отправи към колата си.
Дарби плати стаята за следващите седем дни отчасти защото искаше да има познато място, където да се върне, ако се наложи, отчасти защото й се щеше да си остави някъде новите дрехи, които бе купила напоследък. Беше грехота да изчезва, като непрекъснато изоставя всичко. Дрехите не бяха нищо особено, от оня небрежно-елегантен спортен тип, който се носеше от студентките по право, но в Ню Йорк струваха още по-скъпо и щеше да е хубаво да си ги запази. Не би поела, естествено, рискове заради някакви си дрехи, но харесваше стаята, харесваше и града и искаше да притежава по-дълго новите си покупки.
Време беше да поема отново. Щеше да пътува със съвсем малко багаж. Когато излезе от хотел „Сейнт Мориц“ и се шмугна в чакащото я такси, Дарби носеше само малка платнена чанта. Беше петък около единайсет вечерта и по улицата имаше голямо движение. Отсреща, на входа на парка, редица файтони очакваха клиенти за нощна разходка.
След десет минути стигнаха до Седемдесет и втора улица и Бродуей. Това, разбира се, не беше нейната посока, но тоя път никой не биваше да я проследи. Тя повървя пеш десетина метра и изчезна в спирката на метрото. Предварително изучи картата и се надяваше, че лесно ще се оправи. Метрото не беше кой знае колко привлекателен вариант, защото никога не бе пътувала с него, а и бе чувала за разни страховити истории, станали вътре. Но това беше бродуейската линия, най-използваната в Манхатън, и за нея се говореше, че е безопасна. В определени часове. А и над земята нещата не бяха май много розови. Метрото едва ли можеше да е по-страшно.