Версия Пеликан
- Автор: Гришэм Джон
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-824-011-5
- Переводчик: Кристин Василева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Версия Пеликан». Краткое содержание книги:
Той се взря смръщено в секретарката.
— Два часа я мотаем тая среща.
Това доста я озадачи, но тя не можа да измисли какво да каже. Грей изчезна зад ъгъла и тръгна по коридора. Пред себе си мярна Гарсия да влиза в стаята си четири врати по-надолу.
На табелката до вратата пишеше „Дейвид М. Андъруд“. Грей не почука. Искаше да проведе атаката светкавично и евентуално да се измъкне светкавично. Мистър Андъруд закачаше сакото си в стенния гардероб.
— Здравейте. Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Търся човек на име Гарсия.
Андъруд замръзна и смръщи вежди в недоумение.
— Как се озовахте тук? — запита той. Гласът изведнъж прозвуча страшно познато.
— Просто влязох. Вие сте Гарсия, нали?
Адвокатът посочи табелата на бюрото, където със златни букви бе изписано „Дейвид М. Андъруд“.
— На този етаж няма човек, който се казва Гарсия. Не знам във фирмата да работи служител с такова име.
Грей се усмихна, сякаш се включваше в играта. Андъруд беше уплашен. Или ядосан.
— Как е дъщеричката? — запита Грей.
Андъруд се бе надигнал и сега тръгна към него. Явно почваше да се безпокои.
— Коя по-точно?
Тук нещо не пасваше. Гарсия бе заявил изрично, че се притеснява за дъщеря си, която беше още бебе, и ако имаше повече от една, щеше да я спомене.
— По-малката. А съпругата ви?
Андъруд беше вече на една ръка разстояние и се приближаваше още. Беше ясно, че не се бои от физически контакти.
— Нямам съпруга. Разведен съм. — Той вдигна левия си юмрук и за миг Грей си помисли, че е превъртял. После видя четирите пръста. Без пръстени. Няма съпруга. Няма пръстен. Гарсия обожаваше жена си и при него нямаше да мине без пръстен. Време беше да си тръгва.
— Какво искате? — запита настойчиво Андъруд.
— Мислех, че Гарсия е на тоя етаж — взе да отстъпва към вратата Грей.
— Вашият приятел Гарсия адвокат ли е?
— Да.
Андъруд явно се поуспокои.
— Не и в тази фирма. Имаме Перес и Ернандес, и май че още един. Но Гарсия не познавам.
— Какво пък, това е голяма фирма — заяви Грей от вратата. — Извинявайте, че ви притесних.
Андъруд вървеше след него.
— Вижте, мистър Грантам, ние не сме свикнали при нас да нахълтват репортери по тоя начин. Ще повикам охраната и те може би ще ви помогнат.
— Не е необходимо. Благодаря. — Грантам тръгна по коридора.
Андъруд се обади на охраната.
В асансьора Грей почна да се ядосва. Беше сам и затова заруга на глас. После се сети за Крофт и вече ругаеше него, когато вратата се отвори. Самият Крофт беше във фоайето, близо до външните телефони. Успокой се, каза си Грантам.
Двамата излязоха заедно.
— Не стана — заяви Грей.
— Говори ли с него?
— Аха. Сбъркахме адреса.
— По дяволите, сигурен бях, че е той. Беше хлапето от снимката, нали?
— Не. За малко, ама не успя. Продължавай да дебнеш.
— Наистина взе да ми писва, Грантам, и…
— За това ти се плаща, нали така? Изкарай още една седмица, а? Има и по-тежка работа, знаеш.
Крофт спря. Грей продължи по тротоара.
— Още една седмица, и приключвам — изрева фотографът.
Грантам му махна с ръка. После отключи спряното на забранено волво и изфуча обратно в редакцията. Не беше добър ход. Напротив, доста глупав се оказа, а за неговия опит такива грешки бяха непростими. Щеше да го пропусне в днешния си разговор с Джаксън Фелдман и Смит Кийн.
Фелдман го бил търсил, каза един колега, и той бързо се отправи към кабинета му. Усмихна се сладко на секретарката, която беше готова да му издере очите. Кийн и Хауард Краутхамър, отговорният редактор, също бяха там. Кийн затвори вратата и подаде на Грей един вестник.
— Видя ли го това?
Беше нюорлианският вестник „Таймс Пикаюн“ и на първа страница имаше материал за смъртта на Верхик и Калахан заедно с големи снимки. Той го прочете набързо, докато останалите го наблюдаваха. Говореше се за приятелството им и за странната гибел на двамата в рамките на шест дни само. Споменаваше се и Дарби Шоу, която изчезнала. Но нито дума за досието.