Хората на Вард вече се бяха настанили, когато Лорн и неговите конници пристигнаха в старата изоставена ферма. Денят свършваше. Всички бяха уморени от дългите часове и дългите дни езда. Вече три седмици преследваха аркантците, които тормозеха обсадната армия зад нейните линии и я принуждаваха да мобилизира отрядите си покрай пътищата.
Три седмици вече обикаляха околностите и винаги пристигаха твърде късно.
Лорн видя Вард, който вървеше срещу него през двора.
— Нещо ново? — попита той, докато слизаше от коня.
— Нищо. Разбрах, че и при тебе е така.
— Той трябва да се върне всеки момент.
За да покрие по-голяма част от областта, Лорн беше разпределил ониксовите гвардейци на три групи, командвани от Вард, Алан и от него. Всяка група обикаляше една трета от региона, в който се вихреха Призраците. Общуваха помежду си чрез съобщения и редовно се срещаха, за да преценят докъде са стигнали и да обменят няколкото информации — обикновено заслужаващи твърде малко доверие, — които бяха събрали.
— Ела — каза Вард. — Всички сме заслужили да пийнем по едно и да си починем тази вечер.
Вард хвана Лорн под ръка и го поведе към обора — една от малкото постройки във фермата, чиито стени все още стояха и имаше нещо като покрив.
— Как успяват да ни се изплъзват толкова лесно? — запита се Лорн на глас. — Стават вече двайсет дни как ни разиграват. Двайсет дни без никакъв знак, без ни най-малка следа! Като че ли са скрили вдън земя. Но не са!
— Те са си у дома. Познават отлично областта и имат подкрепата на населението. Всички ние сме на вражеска територия — Вард въздъхна, никога не би повярвал, че един ден може да каже това за провинция Арканте. — В тази връзка, разкарах моя водач, след като му избих от главата удоволствието да ме лъже. Охотно ни заблуждаваше…
— Аз моя го обесих на едно дърво — каза Лорн, докато влизаше в обора, където неколцина черни гвардейци си почиваха.
Вард не трепна, но на прага се обърна към конниците на Лорн, които разседлаваха конете си. Аркантският водач не беше сред тях.
* * *
Вече се беше стъмнило и Лорн започваше да се тревожи, когато Алан пристигна в тръс начело на своите конници. Предупредени от часовите, Лорн и Вард излязоха да го изчакат на двора, където и други черни гвардейци дойдоха да чуят новините.
— Хванахме ги! — извика Алан и спря коня си сред облак прах.
Изглеждаше изтощен, но сияеше.
— Какво? — възкликна Лорн.
— Хванахме ги! — повтори Алан.
Скочи от седлото, прегърна весело Лорн и каза:
— Но първо ми дайте да пийна нещо.
Очите му блестяха от въодушевление, което смути Лорн, но той нищо не каза.
— Умирам от жажда! — извика Алан.
Йерас изсвири с пръсти, преди да хване една манерка, която летеше към него, и я подаде на принца. Принцът отпи жадно, млясна весело с език и рече:
— Призраците са нападнали керван от няколко каруци на десет левги оттук. За пореден път засадата е била подготвена изрядно.
— Някой друг би могъл да приеме, че това не е отлична новина — възрази Лорн.
— Знам, знам — отвърна Алан, без да се обиди. — Но този път вместо да изчезнат в галоп, както правят обикновено, нашите приятели са тръгнали с каруца, натоварена с храна. Хляб, вино, сушено месо, сирене…
— Искаш да кажеш…?
— … че се движат бавно и лесно можем да проследим дирите им? Да, точно това искам да кажа. Оставих двамина от момчетата там, за да проследят следата, докато е още прясна.
Неколцина гвардейци показаха въодушевлението си. Лорн знаеше, че хората му се нуждаеха от добра новина, но не можеше да се сдържи и продължи да е скептичен. Размени поглед с Вард, който каза:
— Това ми се струва прекалено хубаво, за да е вярно…
— Всеки в крайна сметка прави грешка — възрази Алан. — Тази е първата, която Призраците допускат. От нас зависи да е последната!
Горланс, който се числеше към конниците под командването на Алан, излезе напред и застана до него.
— Ние мислим, че всичките ни маневри през последните седмици не са били напразни — каза той. — Попречили са на противниците ни да си набавят храна. Ние държим положението. Така че не са имали друг избор, освен да откраднат тази каруца.