Кланът на вълчицата
- Автор: Каранса Майте
- Серия: Войната на вещиците #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 978-954-330-332-8
- Переводчик: Боряна Цонева
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Кланът на вълчицата». Краткое содержание книги:
— Няма да го направи, ще го използва за свои лични цели.
— Млъкни, Салма — заповяда й графинята.
Селене погали златния скиптър и се взря в красиво гравирания върху него надпис. Скиптърът на О, скиптърът на властта. Ръцете й едва забележимо потрепериха. Усети енергията, която й предаваше. Почувства силата, огромната му мощ.
— Още не е настъпил моментът, Селене.
— Кой момент?
— Моментът на съвпада. Докато планетите не се подредят една зад друга в права линия спрямо Земята, скиптърът няма власт. Дотогава нека те проверим. Трябва да те подложим на изпитание, да ни дадеш доказателства.
Селене беше изненадана:
— Проверка? Ново изпитание? Нима не ви беше достатъчно? Колко още доказателства искате?
— Убедихме се в изключителните ти качества, но искаме доказателства и за твоята вярност. Ще ликвидираш Анаид и Криселда.
Селене се намръщи.
— Защо точно тях?
— Търсят те, за да те убият.
Селене отстъпи назад.
— Не е истина.
— Истина е, Селене. Не ги ли убиеш ти, те ще те убият. Когато родът Цинулис бъде ликвидиран, ти няма да си нищо повече от една самотна вълчица, отделена от глутницата си.
Известно време Селене стоя безмълвна, като милваше скиптъра, вдигаше го над главата си и го въртеше, за да го разгледа от всички страни, навлажняваше го с дъха си и го търкаше с крайчеца на ефирната си рокля, за да го излъска.
— Красив е — разнежено рече тя.
— Много е красив, а сега ми го дай.
— Не! Няма! — изкрещя Селене, решена да го задържи на всяка цена.
— Не ме принуждавай да ти го отнема насила, както го направих със Салма — изръмжа сърдито графинята.
Селене обаче им обърна гръб и си тръгна. Устреми се навън, далеч от пещерата, стиснала скиптъра в ръка.
— Аз не съм Салма, аз съм избраницата!
И се изгуби из дебрите на мрачния свят.
Глава двадесет и осма
Самота и уединение в дълбините на пещерите
Лукреция беше простила на Анаид за всичките й волности. Беше се показала като старателна ученичка и й засвидетелстваше уважение и признателност за всичко, на което я бе научила. Може би беше прекалила малко с натоварването и я бе подложила на твърде строг режим, без да си дава сметка, че една девойка има правото да се наслаждава на удоволствията от живота. Прекалено много години бе оставила зад гърба си и беше позабравила някои неща, които жизнерадостният смях на момичетата я бе накарал да си припомни.
Радваше се, че Анаид се разбира така добре с Клодия. По време на продължителното й възстановяване двете бяха станали близки приятелки. Рамо до рамо с младата делфинка, Анаид бе заблестяла със собствена светлина, беше разцъфнала и сега беше много по-хубава и привлекателна, отколкото преди месец, когато се бяха запознали. С Клодия си споделяха тайни, хранеха се заедно, деляха си дори дъвките и сладко си бъбреха чак до среднощ. Лукреция знаеше, че една добра приятелка е най-чудесният дар за самотната магьосница.
Когато дойде при нея за последния си урок по алхимия, Анаид изглеждаше тъжна, нещо беше увесила нос. Лукреция не му отдаде особено значение. Нормално беше на нейната възраст да преживява емоционални вълнения и резки промени в настроението. Освен това скоро я очакваха изпитания и опасности, а Анаид ги предусещаше. Така че беше напълно естествено да се страхува и да е неуверена в силите си. Реши за най-правилно да я остави насаме с мислите й и да й даде възможност сама да си ближе раните. Всяка посветена магьосница можеше да разчита на подкрепата на своя клан, на съпричастност от страна на племето си, както и на останалите кланове, но трябваше да се научи да преодолява сама най-тежките моменти в живота си.
В дълбоката пещера Лукреция седна на пода срещу младата си ученичка. Оставаше едно последно усилие, последен тласък, за да може Анаид да напредне още мъничко и щеше да е напълно готова. Задачата щеше да е изпълнена. На нейните сто и една години заслужаваше да си отдъхне и да се отдаде на заслужена безкрайна почивка. Връчи й изящно изработеното двуостро атаме.
— Добре, Анаид. Ти избра лунния камък и той те избра теб. Първо ти извая талисмана си с него. Тогава не знаеше тайните, които владееш сега. Луната е мерило за времето, за приливите и отливите, за жътвата и реколтата, и за кръвта. Но луната не дава сили на магьосниците в делата им, нейната светлина е студена и непряка. Огънят е този, който подхранва и поддържа живота на земята, понеже е мъдър и дарява топлина. И ето че сега, най-после, ти се научи да управляваш могъществото на огъня и той ти се подчинява. Твоето атаме е най-могъщото от всички, които ние, змиите, някога сме изковавали. То е резултат от сливането на земната магма с твоите сълзи, издялани от лунен камък. Говори му, довери му се, то е твое, това си ти самата, то е твоята ръка, продължение на силата и всемогъществото ти. Заедно с вълшебната пръчица атамето е най-скъпоценното богатство за една Омар.